Элизабет Костова - Историкът

— Това поне е лесно — посочих близкия прозорец, който стоеше открехнат на малко повече от метър от нара на Хелън. — О, Господи, защо те оставих тук сама?

— Не бях сама — напомни ми тя. — В тази стая спяха още петима души. Но ти си прав — той може да мени формата си, както каза и майка ми — може би е бил прилеп, може би мъгла…

— Или голяма черна птица. Сънят й отново изникна в ума ми.

— Е, така или иначе, вече съм ухапана два пъти — каза тя като насън.

— Хелън! — разтърсих я аз. — Повече никога няма да те оставя сама, нито за час.

— Нито час спокойствие? — за миг се върна старата й усмивка, саркастична и обичлива.

— Искам още да ми обещаеш — ако усетиш нещо, което аз не мога да усетя, ако почувстваш, че нещо те търси…

— Ще ти кажа, ако има нещо такова, Пол — сега тя говореше ядосано, а обещанието сякаш я оживи. — Хайде, ако обичаш. Трябва да хапна и да пийна малко червено вино или ракия, стига да намерим нещо такова. Донеси ми една кърпа ето оттам и легена — ще измия врата си и ще го превържа.

Гневната й практичност беше заразителна и аз веднага се подчиних.

— По-късно ще отидем в църквата и ще почистя тази рана със светена вода, когато никой не ме гледа. Ако понеса тази процедура, имаме надежда. Каква ирония — с радост забелязах отново язвителната й усмивка, — винаги съм смятала този църковен ритуал за глупост, даже още така мисля.

— Но очевидно за него не е глупост — изтъкнах трезво аз.

Помогнах й да измие гърлото си, като внимавах да не докосвам откритите рани, и пазих на вратата, докато тя се обличаше. Гледката на раната отблизо беше толкова противна, че за миг ми се стори, че ще трябва да изляза от стаята и да се наплача навън. Макар че движенията на Хелън бяха немощни, по лицето й се четеше решителност. Тя върза вечното си шалче и изрови от чантата си връвчица, на която окачи кръстчето — надявах се да се окаже по-издръжлива от верижката. Чаршафите й бяха неспасяемо изцапани, но на малки петънца.

— Нека монасите си помислят, че… е, все пак в тази спалня нощуват жени — каза Хелън с обичайната си прямота. — Сигурно няма да им е за пръв път да изперат малко кръв.

Когато излязохме от църквата, Ранов вече чакаше на двора. Той присви очи към Хелън.

— До късно спахте — рече й обвинително. Докато говореше, внимателно огледах кучешките му зъби, но те не изглеждаха по-остри от обичайното; нещо повече, дори бяха изтъркани и сиви зад неприятната му усмивка.

Когато Ранов отказа да ни заведе бързо в Рилския манастир, аз се ядосах, но сега още повече се разтревожих от ентусиазма, с който се съгласи да ни откара до Бачковския манастир. Докато пътувахме в колата, той ни показваше всевъзможни гледки, повечето наистина интересни, но не заради неспирния му поток от обяснения, а въпреки тях. С Хелън се мъчехме да не се споглеждаме, но бях сигурен, че и тя беше също толкова отчаяно притеснена. А сега към всичките ни тревоги се беше прибавил и Йожеф. Пътят към Пловдив беше тесен и се виеше край каменистото русло на потока от едната ни страна и стръмните скали от другата. Постепенно отново навлизахме в планините — където и да си в България, планините никога не са далеч. Споделих това с Хелън, която съзерцаваше гледката през другия прозорец на задната седалка на колата, и тя кимна:

— Балкан е турската дума за планина.

Манастирът нямаше величествен вход — просто спряхме край пътя на паркинг без настилка и след кратка разходка пеша се озовахме пред манастирските порти. Бачковският манастир беше сгушен близо до тясната рекичка сред високи необитаеми склонове, отчасти гористи, отчасти голи скали; и макар че лятото едва започваше, наоколо беше съвсем сухо и можех да си представя колко много са ценили монасите близостта на реката. Външните стени бяха в същия сиво-кафяв цвят като околните склонове. Покривите на манастира бяха покрити с извити червени керемиди като онези по къщата на Стойчев и по стотиците къщи и църкви, които видяхме по пътя. Входът на манастира представляваше зейнал сводест проход, тъмен, чак черен като дупка в земята.

— Просто да влизаме ли? — попитах Ранов.

Той поклати глава, с други думи — да, и ние прекрачихме в хладния мрак на арката. След няколко секунди с бавни стъпки излязохме в слънчевия двор, но в кратките мигове между дебелите стени на манастира не чувах нищо друго, освен нашите крачки.

Сигурно бях очаквал да попадна на величествен площад като този в Рилския манастир; като зърнах уюта и красотата на основния двор на Бачковската обител, не сдържах въздишката си, а Хелън също възкликна нещо на глас. Манастирската църква изпълваше по-голямата част от двора, а кубетата й бяха червени, многоъгълни, византийски. Тук нямаше златни куполи, само древно изящество — най-простите материали, съчетани в прелестна хармония. По църковните камбанарии растяха лозници; край тях дървета свеждаха клони; един великолепен кипарис се издигаше високо като камбанария. Трима монаси в черни раса и шапки си приказваха пред църквата. Дърветата хвърляха сенки в огрения от яркото слънце двор, беше излязъл и лек ветрец, на който листата им потрепваха. За мое учудване тук-там ситнеха пиленца, които човъркаха из старинните дворни плочи, а едно раирано коте гонеше нещо в една пукнатина на стената.