Элизабет Костова - Историкът

— Хелън — казах аз, без да докосвам ръката й. Нямах намерение да го правя, но изведнъж думите сами излязоха от устата ми. — Искам да те питам нещо.

Тя кимна, все още неспособна да отдели очи от величествената обител под нас.

— Хелън, ще се омъжиш ли за мен?

Тя бавно обърна глава и се зачудих дали на лицето й се четеше изумление, забавление или удоволствие.

— Пол — каза тя строго, — откога се познаваме?

— От двайсет и три дни — признах аз. Сега разбирах, че не бях обмислил какво ще правя, ако тя каже „не“, но вече беше твърде късно да изтегля въпроса си обратно, да го запазя за по-подходящ момент. Пък и ако откаже, няма да мога да се хвърля от скалите, защото съм по средата на търсенето на Роси, макар че несъмнено щях да се изкуша тъкмо тъй да постъпя.

— Мислиш ли, че ме познаваш?

— Не, изобщо — категорично отсякох аз.

— Мислиш ли, че аз те познавам?

— Не съм сигурен.

— Толкова малко знаем един за друг. Идваме от съвсем различни светове. — Този път тя се усмихваше, като че ли да смекчи болката от думите си. — Освен това винаги съм мислела, че няма да се омъжа. Не съм от този тип. А и това нещо… — тя докосна шалчето на врата си. — Би ли се венчал за жена, белязана от дявола?

— Ще те защитавам от всякакви демони, които решат да се приближат до теб.

— Нима това няма да е прекомерно тегло? А и как можем да имаме деца — взря се тя право в очите ми, — като знаем, че тази зараза може някак да засегне и тях?

Гърлото ми гореше и едва успях да проговоря:

— Значи отговорът ти е „не“ или просто да те попитам някой друг път?

Ръката й — не можех да си представя живота без тази ръка с ниско изрязаните й нокти и копринената кожа над коравите кости — взе моята и ми мина през ума, че сега нямам да й сложа пръстен.

Хелън ме погледна сериозно.

— Отговорът, разбира се, е да, ще се омъжа за теб.

След седмици безплодни търсения на половинката, която обичах, леснината на откритието направо ме вцепени и не можах нищо да кажа, нито дори да я целуна. Седяхме мълчаливо един до друг и съзерцавахме червено-златно-сивото великолепие на огромния манастир под нас.

Барли стоеше край мен в хотелската стая на баща ми и оглеждаше бъркотията, но пръв видя онова, което бях пропуснала — документите и книгите на леглото. Открихме разпарцаливен екземпляр на Дракула от Брам Стокър, нова история на средновековните ереси в южна Франция и старинен на вид том с европейски вампирски поверия.

Сред книгите бяха пръснати документи, включително личните му записки, а сред тях имаше няколко пощенски картички, надписани с напълно непознат за мене почерк, с хубаво тъмно мастило, с изящни мънички букви. Двамата с Барли се заехме като един — за пореден път се зарадвах, че не съм сама — да преровим тези вещи, а първият ми порив беше да събера картичките. Бяха украсени с марки от пъстра дъга от държави — Португалия, Франция, Италия, Монако, Финландия, Австрия. Марките обаче бяха недокоснати, без пощенски клейма. Понякога посланието не се беше събрало на една картичка и продължаваше на следващите, като всички бяха прегледно номерирани. Най-удивителното нещо обаче беше, че всяка беше подписана Хелън Роси. И всяка беше адресирана до мен.

Надничайки над рамото ми, Барли попи изумлението ми и двамата седнахме на ръба на леглото. Първата картичка беше от Рим — черно-бяла снимка на полусрутения скелет на Форума.

май 1962 г.

Любима моя дъщеричке,

На какъв език да ти пиша, на теб, рожбо на сърцето и тялото ми, която не съм виждала повече от пет години? Това трябваше да бъде време, през което не сме спрели да си говорим — на безсловесния език на тихите възклицания и целувките, на погледите и шепота. Толкова ми е трудно да мисля за онова, което съм пропуснала, да си го спомням, че днес, едва на първия опит, трябва да спра да пиша.

Втората картичка беше цветна, с вече поизбеляла картинка на огромни вази с цветя — Jardin de Boboli — Градините Боболи — Боболи.

май 1962 г.

Любима моя дъщеричко,

Ще ти издам една тайна: мразя го този английски. Английският е упражнение по граматика, урок по литература. В сърцето си чувствам, че най-добре можехме да си приказваме на моя роден език, на унгарски, или дори на езика, който се лее под унгарския ми — на румънски. Румънският е езикът на демона, когото издирвам, но дори и това не може да развали очарованието му. Ако тази сутрин ти седеше в скута ми, загледана в тези градини, щях да ти преподам първия урок: Ma numesc… Тогава щяхме да прошепнем името ти отново и отново на този мек език, който и за теб е майчина реч. Щях да ти обясня, че румънският е език на храбри, добри и тъжни хора, на пастири и земеделци, на твоята баба, чийто живот онзи опропасти от разстояние. Щях да ти разкажа всички прекрасни неща, които тя ми е разказвала, за нощните звезди над селото и, за фенерите край реката. Ma numesc… Непоносимо щастлив би бил онзи ден, в който наистина ще мога да ти разкажа всичко това.