Элизабет Костова - Историкът

Хелън сякаш вдигна рамене.

— Нима това е по-странно от надеждата за възкръсване от смъртта? — попита тя и се усмихна на Стойчев, който също изглеждаше очарован.

— Мадам — каза той, — явно тълкуваме по различен начин нашето наследство, но ви поздравявам за бързината на мисълта. А сега, приятели, оставете ми малко време да разуча картите ви — хрумна ми, че в библиотеката има материали, които могат да ми помогнат да ги разчета. Дайте ми един час — онова, което ще трябва да направя, за вас ще е досадно, а на мен ще ми е нужно прекалено много време, за да ви обясня всичко.

Ранов тъкмо беше влязъл неспокойно и се оглеждаше из библиотеката. Надявах се, че не е чул последната забележка за картите.

Стойчев се прокашля.

— Не искате ли да посетите църквата, да видите колко е красива. — Той съвсем леко изви очи към Ранов. Хелън веднага се изправи, приближи се до Ранов и го разприказва за някакво дребно усложнение, докато аз предпазливо порових из куфарчето си и извадих папката с копията на картите. Когато видях нетърпението, с което Стойчев ги пое, сърцето ми подскочи обнадеждено.

За нещастие Ранов явно се интересуваше повече от работата на Стойчев и от разговора си с библиотекаря, отколкото да ни последва, макар че ние настървено се опитвахме да го помъкнем с нас.

— Ще ни помогнете ли да намерим къде да похапнем? — попитах го аз. Библиотекарят стоеше мълчаливо и ме изучаваше съсредоточено.

Ранов се усмихна.

— Гладни ли сте? Тук още не е време за ядене — вечерята се слага в шест часа. Ще трябва да почакаме дотогава. За съжаление ще трябва да ядем с монасите. — Той ни обърна гръб и се зае да разглежда една полица с кожени томове — значи нищо не можеше да се направи.

Хелън ме последва до вратата и стисна ръката ми.

— Искаш ли да се поразходим? — каза тя, щом излязохме навън.

— Вече не знам дали мога да направя каквото и да било без Ранов — изръмжах аз. — Какво ли ще си говорим, като го няма?

Тя се засмя, но виждах, че и тя се притеснява.

— Да се върна ли, за да се опитам да го разсея?

— Не — отвърнах аз. — По-добре недей. Колкото повече се опитваме, толкова по-интересно ще му става какво прави Стойчев. Все едно се мъчим да прогоним муха.

— Добра муха би излязла от него — взе ръката ми Хелън.

Слънцето все още светеше ярко в двора, а когато излязохме от сянката на внушителните манастирски стени и чардаци, стана и горещо. Вдигнах поглед нагоре и видях гористите склонове край манастира и отвесните скалисти върхове над тях. Далеч над главите ни кръжеше и се рееше орел. Напред-назад между църквата и първия етаж на манастирските крила сновяха монаси в техните тежки, вързани на кръста черни раса, с високи черни шапки и дълги черни бради, някои метяха дървените подове на чардаците, а други седяха под триъгълната сянка пред портите на църквата. Зачудих се как издържат лятната жега в тези одеяния. Вътре в църквата получих отговора; беше хладно като в изба и осветено само от треперливи свещи и блясъка на злато, бронз и скъпоценни камъни. Вътрешните стени бяха украсени с позлата и изписани с образите на светци и пророци — „стенописи от деветнайсети век“, уверено каза Хелън — и аз спрях пред едно особено уравновесено лице — светец с дълга бяла брада и внимателно разделена на две бяла коса, който ни гледаше право в очите. Хелън изчете буквите край ореола му. „Иван Рилски.“

— Онзи, чиито мощи са били пренесени тук осем години преди влашкият ни приятел да посети България? Споменава се в „Хрониката“.

— Да.

Хелън размишляваше над образа, сякаш ако постоеше достатъчно дълго, светецът можеше и да проговори.

Безкрайното чакане започваше да лази по нервите ми.

— Хелън — казах аз, — хайде да се разходим. Можем да се изкачим малко в планината, да видим гледката отгоре. — Ако не вършех нещо, мисълта за Роси щеше да ме подлуди.

— Добре — съгласи се Хелън и внимателно ме погледна, сякаш усети нетърпението ми. — Стига да не се отдалечаваме много. Ранов не би ни оставил да стигнем далеч.

Пътеката в планината се виеше през гъста гора, която ни пазеше от следобедния пек също толкова добре, колкото и църквата. Беше толкова приятно да се освободим от Ранов дори и за няколко минути, че докато вървяхме, люлеех ръката на Хелън напред-назад.

— Мислиш ли, че се е чудил кого трябва да наблюдава — нас или Стойчев?

— О, не — каза Хелън убедено. — Той със сигурност е оставил някого да ни следи. Ще видим кого след малко, особено ако се забавим повече от половин час. Той не може да ни остави сами, но трябва да внимава и за Стойчев, за да разбере каква е целта на проучването ни.