Элизабет Костова - Историкът

— Но тук няма нови сведения за местонахождението на манастира, който търсим. Дори и да предположим, че става дума за „Свети Георги“.

Ранов се беше настанил край масата до нас и оглеждаше палците на ръцете си; зачудих се дали трябва да скрия от него интереса си към „Свети Георги“, но пък ако исках да попитам Стойчев, нямах друг избор.

— Няма — кимна Стойчев. — Отец Кирил определено не би написал името на крайната им цел в писмата си, точно както не е написал името на Снагов до титлите на Евпраксий. В противен случай ако ги хванат, турците са щели да подложат тези манастири на допълнителни гонения или поне да ги претърсят.

— Тук има един интересен ред. — Хелън довършваше бележките си. — Бихте ли прочели това отново — за знака на манастира, който търсят — чудовището да е равно на светията. Какво значи това според вас?

Бързо погледнах към Стойчев; тези думи бяха впечатлили и мен. Той въздъхна.

— Би могло да се отнася до някой от стенописите или от иконите в манастира — в „Свети Георги“, ако наистина той е бил крайната им цел. Трудно ми е да предположа какво би представлявал подобен образ. Дори и ако можем да намерим самия „Свети Георги“, няма голяма надежда, че една икона, която е била там през XV век, още ще стои на мястото си, особено след като манастирът очевидно е бил опожарен поне веднъж. Не знам какво означава това. Може би дори е някаква богословска забележка, която игуменът би разбрал, а ние — не, а може и да е някаква тайна между тях двамата. Трябва да запомним този пасаж все пак, защото отец Кирил го споменава като знака, който ще им покаже, че са стигнали на правилното място.

Още се борех с разочарованието си; вече осъзнах, че бях очаквал писмата в избелялата подвързия най-накрая да ми дадат ключа за решението на нашата загадка или поне да помогнат в разчитането на картите, които аз все още се надявах да използвам.

— Има и нещо още по-странно. — Стойчев прокара ръка по брадичката си. — Писмото от Истанбул казва, че търсеното съкровище — може би някакви свети мощи от Цариград — се намира в манастир в България и затова те трябва да отидат дотам. Моля ви, прочетете ми отново този пасаж, професоре, ако обичате.

Бях извадил текста на истанбулското писмо пред себе си, докато проучвахме другите послания на отец Кирил.

— Пише: „… онова, което търсим, вече е изнесено от града и е укрито на сигурно място в покорените земи на българите.“

— Точно този пасаж — каза Стойчев. — Въпросът е… — той почука с дългия си показалец по масата — защо ще се изнасят свети мощи — да предположим, че са мощи — от Константинопол през 1477 година? Градът е бил под османска власт от 1453 година и повечето от реликвите вече са били унищожени при османското нашествие. Защо двайсет и четири години по-късно манастирът Панахрантос ще изпраща оцелелите мощи в България и защо нашите монаси са тръгнали към Константинопол да търсят точно тези мощи?

— Ами — подсетих го аз, — от писмото става ясно, че еничарите са търсели същите мощи, така че очевидно и за султана са били ценни.

Стойчев се замисли.

— Така е, но еничарите са се заели да ги търсят, след като са били изнесени от манастира.

— Може би става въпрос за някаква светиня с политическо значение за османците, която снаговските монаси са смятали за духовна ценност — мръщеше се Хелън, почуквайки с писалката по бузата си. — Дали не е книга?

— Да — казах аз, вече въодушевен, — ами ако е книга, която е съдържала сведения, необходими както на османците, така и на монасите?

Отсреща на масата Ранов внезапно ме изгледа подозрително.

Стойчев бавно кимна, но след миг си спомних, че това означаваше несъгласие.

— Книгите от този период обикновено не съдържат политическа информация, а религиозни текстове, преписвани многократно за целите на манастирите или — при османците — за ислямските духовни училища и джамии. Малко вероятно е монасите да са предприели такова рисковано пътешествие дори и за екземпляр от светите евангелия. Пък и в Снагов несъмнено вече са притежавали такива книги.

— Минутка само — очите на Хелън се бяха разширили от усилие. — Почакайте. Очевидно реликвата е била необходима на Снаговския манастир, или на Ордена на дракона, или пък е имала нещо общо с бдението над Влад Дракула — нали помните „Хрониката“? Игуменът е искал да погребат Дракула на друго място.

— Така е — замислено каза Стойчев. — Искал е да изпрати тялото на Дракула в Цариград дори и с цената на живота на своите монаси.