Элизабет Костова - Историкът

— Добра работа — каза накрая. — Ще ви ги прочета и ще се постарая добре да ги преведа, за да можете да си водите записки.

След което с известни запъвания ни прочете следните две писма:

До игумена Евпраксий

Ваше Високопреподобие,

Вече от три дни се движим по пътя, който води от Лаота към Вин. Първата вечер нощувахме в обора на един добър селянин, а на другата — в скита „Свети Михаил“, където вече не живеят монаси, но поне се подслонихме на сушина в пещерата им. Миналата нощ за пръв път бяхме принудени да лагеруваме в гората, като простряхме чергите си на голата земя и спахме в кръга от конете и каруцата ни. През нощта вълците се приближиха достатъчно, за да чуем воя им, при което конете уплашено се разскачаха. С голяма мъка успяхме да ги укротим. Вече съм предоволен от присъствието на нашите братя Иван и Теодосий с техния ръст и сила и благославям Вашата мъдрост, задето ги проводихте с нас.

Тази нощ бяхме приютени в къщата на един заможен и благочестив овчар; той ни каза, че в този край имал три хиляди овце, и ни пусна да пренощуваме на меките му овчи кожи и дюшеци, макар че аз самият предпочетох пода като по-подходящ за нашето дело. Вече сме вън от гората, сред откритите хълмове, които никнат във всички посоки и където можем да вървим с еднакъв успех и в дъжд, и в пек. Добрият стопанин на къщата ни каза, че вече два пъти са понасяли набезите на неверниците отвъд реката, която оттук е само на няколко дни път пеша, стига отец Ангел да се поправи и да успее да върви с нашата крачка. Мисля да го оставя да язди един от конете, макар че свещеният товар вече достатъчно им тежи. За щастие по пътя не сме видели и следа от войниците неверници.

Ваш най-смирен слуга в Христа,

отец Кирил

До игумена Евпраксий

Ваше Високопреподобие,

Преди няколко седмици напуснахме града и вече пътуваме открито в земите на неверниците. Не смея да Ви напиша къде се намираме, за да не ни заловят. Може би все пак трябваше да предпочетем морския път, но решението вече бе взето и дано Бог ни пази по избрания път. Видяхме опожарените развалини на два манастира и една църква. Църквата още димеше. Петима монаси бяха обесени, задето заговорничели за бунт, а оцелелите им братя вече са се пръснали по други манастири. Други вести не успяхме да научим, защото не можем много да говорим с хората, които излизат да видят каруцата ни. Нямам причини да мисля обаче, че някой от тези манастири е онзи, който дирим. Там знакът би трябвало да е ясен, чудовището да е равно на светията. Ако това послание изобщо може да Ви достигне, Владико, то значи час по-скоро ще е при Вас.

Ваш най-смирен слуга е Христа,

отец Кирил

Когато Стойчев привърши, никой не продума. Хелън довършваше бележките си, свела напрегнато лице над масата, Ирина седеше със скръстени ръце, а Ранов небрежно се беше облегнал на един шкаф и се почесваше под яката. Що се отнася до мен, аз се бях отказал да записвам събитията от писмата; така или иначе Хелън всичко щеше да запише. Тук нямаше твърди доказателства за целта на пътуването, нито се споменаваше гроб или сцена на погребение — и аз се задушавах от разочарование.

Стойчев обаче съвсем не изглеждаше обезсърчен.

— Интересно — каза той след няколко дълги минути. — Интересно. Виждате ли, писмото от Истанбул явно е писано между тези двете, от хронологична гледна точка. В първото и второто писмо те пътуват от Влахия към Дунав — доказват го топонимите. После идва вашето писмо, което отец Кирил написал в Константинопол, като вероятно се надявал да го изпрати оттам заедно с предишните писма. Той обаче не успял да ги изпрати или се уплашил — освен ако това не са само копия, — но няма как да разберем. А последното писмо е от юни. Поели са по сухопътния маршрут като онзи, описан в Захариевата „Хроника“. Всъщност несъмнено е бил същият маршрут — от Константинопол през Одрин и Хасково, защото това е главният път от Цариград през България.

Хелън вдигна очи.

— Как можем да сме сигурни, че последното писмо описва България?

— Не можем да сме напълно сигурни — призна Стойчев. — Смятам обаче, че е твърде вероятно. Щом са тръгнали от Цариград — Константинопол — и са пътували през страна, където през XV век горят манастири и църкви, това почти сигурно е България. Освен това вашето истанбулско писмо твърди, че потеглят именно към България.

Не се сдържах и дадох глас на разочарованието си.