— Значи бързате? — вдигна вежди Ранов. — Подготовката на подобно голямо пътуване изисква време.
Стойчев кимна.
— Ще изчакаме търпеливо, а дотогава гостите могат да се наслаждават на забележителностите на София. Сега, приятели, беше ми много приятно да побеседваме, но Кирил и Методий не биха имали нищо против и да похапнем, и да пийнем, и да се повеселим, както се казва. Моля ви, мис Роси — протегна той немощната си ръка към Хелън, която му помогна да се изправи, — дайте да ви хвана под ръка и да слезем да отпразнуваме деня на българската просвета и култура.
Останалите гости се бяха събрали под асмата и скоро разбрахме защо: трима от по-младите мъже бяха измъкнали от чантите си инструменти и ги настройваха край масите. Един въздълъг симпатяга с рошава тъмна коса прослушваше клавишите на черно-сребрист акордеон. Другият държеше кларинет. Изсвири няколко ноти, докато третият музикант вадеше огромен кожен тъпан и дълга пръчка с топка в единия край. Те седнаха на три стола близо един до друг, усмихнаха се един на друг и изсвириха няколко акорда да настроят инструментите. Кларинетистът свали сакото си.
После се спогледаха и започнаха, като сякаш от нищото извъртяха най-жизнерадостната мелодия, която някога бях чувал. Стойчев светна в усмивка на трона си край чевермето, а Хелън, седнала до мен, стисна ръката ми. Мелодията се завихри във въздуха като циклон, после се изви в ритъм, който ми беше съвсем чужд, но когато кракът ми го улови, стана неустоим. Акордеонът дишаше и издишваше, а звуците набъбваха и изскачаха изпод пръстите на акордеониста. Бях завладян от бързината и енергията, с която свиреха. Гостите посрещнаха песента с весели и окуражаващи възгласи.
Скоро някои от слушателите скочиха, хванаха се за коланите под кръста и подеха танц, жизнерадостен като музиката. Лъснатите им до блясък обувки се вдигаха и тежко удряха тревата. Към тях се присъединиха няколко жени в скромни рокли, които танцуваха със стегнато и изправено над кръста тяло, но краката им се движеха толкова бързо, че се виждаха като в мъгла. Лицата на танцьорите сияеха; сякаш не можеха да удържат усмивките си, а зъбите на акордеониста проблясваха. Мъжът, който водеше върволицата, извади бяла носна кърпичка и високо я размаха, въртейки хорото все повече и повече. Очите на Хелън също светеха и тя потропваше с ръка по масата, сякаш не можеше да стои на едно място. Музикантите свиреха ли, свиреха, ние се забавлявахме, вдигахме наздравици и пиехме, а танцьорите сякаш изобщо не се канеха да почиват. Накрая мелодията замря и хорото се разпадна, като всички бършеха струи пот и се смееха с цяло гърло. Мъжете допълниха чашите си, а жените затърсиха кърпичките си и през смях заоправяха косите си.
После акордеонистът подхвана нова мелодия, но този път тя бавно се изви в дълги, измъчени трели като вопъл. Той отметна рошавата си глава, отвори уста и запя. Всъщност беше наполовина песен, наполовина стон, баритонът му беше толкова покъртителен, че усетих как сърцето ми се свива от мъка по нещо изгубено, по всички загуби в живота ми.
— За какво пее? — попитах Стойчев, за да прикрия вълнението си.
— Това е стара песен, много стара — мисля, че е поне на триста или четиристотин години. В нея се пее за историята на красиво българско момиче, преследвано от турските поробители. Те искат да я отведат в харема на местния паша, но тя се съпротивява. Избягва високо в планината над селото си, а те препускат след нея на конете си. На върха на планината тя се качва на една скала. От нея извиква, че по-скоро ще умре, отколкото да пристане на неверника, и се хвърля от скалата. После в планината бликва извор с най-чистата и сладка вода.
Хелън кимна.
— И в Румъния имаме подобни песни.
— Мисля, че се срещат при всички балкански народи, които са изпитали османския гнет — мрачно каза Стойчев. — В българския фолклор има хиляди подобни песни, на най-различни теми — но всички те са вик срещу поробителя.
Акордеонистът май усети, че достатъчно е покрусил сърцата ни, защото към края на песента се усмихна закачливо и отново гръмна жизнерадостният танц. Този път повечето от гостите станаха и се уловиха на хорото, което се изви край верандата. Един от мъжете ни подкани да се хванем и ние и Хелън бързо го последва, а аз твърдо останах на мястото си до Стойчев. Наслаждавах се на танца й. Трябваше й съвсем малко да погледа останалите и хвана стъпката на танца. Очевидно някаква част от този танц живееше и в нейната кръв; тя танцуваше с естествена гордост, а краката й уверено се движеха в неравния ритъм. Докато следях с поглед гъвкавото й тяло в светлата блуза и черната пола, пламналото й лице с измъкналите се тъмни къдрици, се улових, че се моля нищо лошо да не й се случи, никога, и че се питам дали ще ми разреши да я пазя.
Читать дальше