Элизабет Костова - Историкът

Игуменът очевидно се зарадва, че вижда Стойчев, а на мен ми мина през ума, че тази среща би трябвало да е много приятна и за двама им. Той ни попита чрез превода на Стойчев къде в Америка живеем, дали сме посещавали други манастири в България, какво може да направи за нас, колко дълго ще можем да останем. Стойчев словоохотливо си приказваше с игумена и внимателно превеждаше, за да можем да отговорим на въпросите му. Можем да използваме библиотеката колкото искаме, каза игуменът; ще спим в манастирския хотел; трябва да отидем на служба в църквата; добре сме дошли навсякъде, освен в жилищното крило на монасите — тук той леко кимна към Хелън и Ирина — и не иска и да чуе, че приятелите на професор Стойчев ще плащат за подслон при него. Искрено му благодарихме и Стойчев се изправи.

— Сега — каза той, — след като получихме любезното му разрешение, да отидем в библиотеката. — Той вече беше тръгнал към вратата, но отново целуна ръка на игумена и му се поклони.

— Вуйчо е много развълнуван — прошепна ни Ирина. — Каза ми, че писмото ви е огромно откритие за българската история. — Запитах се дали тя знаеше какво всъщност е заложено на това проучване и какви сенки препречваха пътя ни, но нищо не успях да отгатна по изражението й. Тя помогна на вуйчо си да прекрачи прага и ние ги последвахме край внушителните дървени чардаци, които обграждаха двора, а зад нас се влачеше Ранов с цигара в ръка.

Библиотеката се оказа дълго помещение на първия етаж, в срещуположното крило на покоите на игумена. На входа ни посрещна чернобрад монах; беше висок, блед мъж, който, стори ми се, изпитателно огледа Стойчев, преди да ни кимне.

— Това е отец Румен — каза ни Стойчев. — В момента той е библиотекарят тук. Ще ни покаже онова, което търсим.

Няколко книги и ръкописи бяха изложени в покрити със стъкло кутии с надписи за туристите; искаше ми се да ги погледна, но вече бяхме тръгнали към една по-дълбока ниша в дъното на стаята. В дълбините на манастира беше приказно хладно и дори и малкото голи електрически крушки не можеха напълно да разсеят гъстия мрак в ъглите. В това скрито светилище имаше дървени шкафове и лавици, отрупани с кутии и подноси с книги. В ъгъла имаше малък иконостас с икона на Богородица и нейното неестествено, преждевременно развито бебе, обградени с две червенокрили ангелчета, а пред тях висеше украсено със скъпоценности златно кандило. Старинните стени бяха измазани в бяло, а стаята беше потънала в познатата ни миризма на бавно гниещ пергамент, велен, велур. С удоволствие забелязах, че Ранов поне имаше благоприличието да изгаси цигарата си, преди да ни последва в тази съкровищница.

Стойчев потропа с крак по каменния под, сякаш призоваваше някакви духове.

— Тук — каза той — можем да надникнем право в душата на българския народ: това е мястото, където стотици години наред монасите са съхранявали нашето наследство, често дори и тайно. Поколения добросъвестни монаси са преписвали тези ръкописи и са ги крили, когато неверниците нападали манастира. Това е съвсем малка част от наследството на нашия народ — повечето, разбира се, все пак било унищожено. Ние обаче сме благодарни дори и за малкото, което се е съхранило.

Той поговори с библиотекаря, който се зае внимателно да оглежда надписаните кутии по рафтовете. След минути ни донесе дървена кутия и извади от нея няколко томчета. Най-горното беше украсено със стряскаща рисунка на Христос — поне ми се стори, че е Христос — със златно кълбо с кръст в едната ръка и скиптър в другата, с лице, помрачено от византийска меланхолия. За мое разочарование писмата на отец Кирил не бяха в тази възхитителна книга, а в по-простия том отдолу, който изглеждаше трошлив и сивкав като стари кости. Библиотекарят го отнесе на една маса и Стойчев бързо седна и го отвори с благоговение. С Хелън извадихме бележниците си, а Ранов взе да крачи край библиотечните рафтове, твърде отегчен да стои на едно място.

— Ако правилно си спомням — каза Стойчев, — тук има две писма и не е известно дали е имало и други — дали отец Кирил е писал още писма, които не са се запазили.

Той посочи първата страница. Тя беше изписана със стегнат, заоблен, калиграфски почерк, а пергаментът беше почти кафяв от старост. Той се обърна към библиотекаря с въпрос.

— Да — каза ни после, — отпечатали са ги на български, както и някои други редки документи от същия период.

Библиотекарят остави пред него една папка и Стойчев поседя мълчаливо, като сравняваше напечатаните страници с древния калиграфски ръкопис.