Элизабет Костова - Историкът

— Да — казах аз. Мисля, че щях да кажа още нещо, да се повъртя по някоя от пътечките на нашето разследване, но Хелън изведнъж се обърна към мен и разтърси ръката ми.

— Какво? — попитах аз, но тя се беше съвзела.

— Нищо — каза тихо, без да поглежда нито към мен, нито към Ранов. Помолих се на Господ този човек да излезе да пуши или да се отегчи от разговора и да се махне, за да може Хелън свободно да говори. Стойчев я погледна въпросително и след малко се зае с монотонен глас да обяснява как са се приготвяли и преписвали средновековните ръкописи — понякога дори от неграмотни монаси, които поколения наред неволно добавяли дребни грешки в текстовете — и как съвременните учени систематизирали почерците им. Недоумявах защо му е да влиза в такива ненужни подробности, макар че на мен лекцията ми беше интересна. За щастие не казах нищо по време на беседата и след малко Ранов наистина започна да се прозява. Накрая се изправи и излезе от библиотеката, измъквайки пакет цигари от джоба на сакото си. Щом той излезе, Хелън отново сграбчи ръката ми. Стойчев прикова поглед в нея.

— Пол — каза тя, а изражението й беше толкова странно, че я хванах за раменете, уплашен да не би да припадне. — Главата му! Не разбираш ли? Дракула се е върнал в Константинопол да си вземе главата!

Стойчев леко се закашля, но беше твърде късно. В същия миг се озърнах и видях ъгловатото лице на отец Румен иззад края на библиотечните рафтове. Той тихо се беше върнал в стаята и макар че беше с гръб към нас и прибираше нещо по лавиците, по гърба му личеше, че беше наострил уши. След малко той излезе все така безшумно, а ние останахме смълчани. С Хелън безпомощно се спогледахме и аз станах да проверя има ли някой в ъглите на стаята. Отец Румен беше излязъл, но вероятно беше въпрос на време, на съвсем кратко време, докато някой друг — Ранов, например — научеше за думите на Хелън. Какво ли щеше да разбере Ранов от това донесение?

През годините на проучване, писане и размишление съм имал само няколко редки случая, в които съм изпитвал такова внезапно просветление, както в рилската библиотека, когато Хелън изрече на глас предположението си. Влад Дракула се е върнал в Константинопол за главата си — или по-точно, игуменът на Снагов е изпратил там тялото му, за да го събере с главата. Дали Дракула е пожелал това приживе, знаейки, че за главата му е обявена награда, и познавайки обичая на султана да излага на показ главите на враговете си. Или може би игуменът сам е взел това решение в нежеланието си да остави в Снагов обезглавеното тяло на своя навярно еретичен — или опасен — ктитор? Несъмнено един вампир без глава не би представлявал кой знае каква заплаха — гледката би била дори комична — но броженията сред монасите вероятно са били достатъчни да убедят игумена да уреди прилично християнско погребение за Дракула на друго място. Може би игуменът не се е решил да унищожи тялото на княза. Пък и кой знае какви обещания е давал на Дракула приживе?

В ума ми се върна един-единствен образ: дворецът Топкапъ в Истанбул, където неотдавна се бях разхождал в една слънчева утрин, и портите му, където османските палачи излагали на показ главите на султанските врагове. За главата на Дракула сигурно е било запазено най-високото копие, мислех си аз — Набучвача най-накрая сам набучен на кол. Колко ли хора са отишли да разгледат доказателството за триумфа на султана? Веднъж Хелън ми беше разказала, че дори и жителите на Истанбул се бояли от Дракула и се страхували, че може да нахлуе чак до техния град. Турските армии вече нямало да треперят при наближаването му; султанът най-накрая бил овладял изцяло онзи размирен край и можел да постави на влашкия престол свой васал, както от дълги години мечтаел. От Набучвача бил останал само един зловещ трофей с угаснали очи и сплъстени от спечена кръв коси и мустаци.

Нашият събеседник сякаш също размишляваше върху подобна картина. Щом се уверихме, че отец Румен си е излязъл, Стойчев тихо ни каза:

— Да, това е напълно възможно. Но как монасите от Панахрантос са измъкнали главата на Дракула от султанския дворец? Тя наистина е била съкровище, както Стефан я нарича в разказа си.

— А ние как взехме визи за България? — попита Хелън и вдигна вежди. — С бакшиш — с голям бакшиш. След нашествието манастирите доста обеднели, но някои от тях сигурно са разполагали със скрити резерви — златни монети, скъпоценности — все нещо може да е изкушило султанската стража.