Элизабет Костова - Историкът

— Звучиш толкова делово — казах й аз и хвърлих бърз поглед към профила й, докато вървяхме по землистата пътечка. Беше килнала шапката назад към тила си, а лицето й се беше позачервило. — Не мога да си представя какво е да си израсъл, знаейки целия този цинизъм, знаейки, че си под наблюдение.

Хелън сви рамене.

— Не изглеждаше толкова страшно, защото не бях виждала нищо друго.

— Но все пак си поискала да напуснеш страната си и да отидеш на Запад?

— Да — каза тя и погледна встрани. — Исках да напусна страната си.

Спряхме да починем няколко минути до един паднал дънер край пътеката.

— Мислех си — защо ни позволиха да дойдем в България? — казах на Хелън. Дори и тук, в гората, сниших гласа си.

— И защо ни оставят да се мотаем наоколо сами? — кимна тя. — За това мислил ли си?

— Струва ми се — казах й бавно, — че щом не ни пречат да намерим онова, което търсим — а толкова лесно можеха да го направят, — значи те самите искат да го намерим.

— Браво, Шерлок — тя вееше с ръка пред лицето ми. — Доста си научил.

— Добре, да предположим, че те вече знаят или подозират какво търсим. Защо смятат, че могат да имат полза, защо изобщо допускат, че Влад Дракула може да е жив? — Струваше ми огромно усилие да произнеса тези думи на глас, пък макар и с едва чут шепот. — Толкова пъти си ми казвала, че комунистическите правителства презират селските суеверия. Защо поощряват търсенията ни, вместо да ги осуетят? Дали мислят, че може да придобием някаква свръхестествена власт над българския народ, ако открием тук гроба му?

Хелън поклати глава.

— Едва ли е това. Интересът им несъмнено е свързан с властта, но подходът им винаги е научен. Освен това, ако предстои да бъде направено важно откритие, те не биха искали да оставят славата на някакъв американец. — Тя помисли малко. — Слушай, какво по-голямо могъщество за науката от откритието, че мъртвите могат да се върнат към живота или поне да бъдат изтръгнати от смъртта? Особено за източния блок с неговите велики вождове, балсамирани в своите гробници?

През ума ми пробяга споменът за жълтеникавото лице на Георги Димитров в софийския му мавзолей.

— Значи задачата да унищожим Дракула става още по-важна — казах аз, но усетих как по челото ми избива пот.

— Чудя се още — добави мрачно Хелън, — дали унищожаването му ще има кой знае какво значение. Само помисли какво направиха с народите си Сталин и Хитлер. Въобще не им е трябвало да живеят петстотин години, за да извършат всички тези ужаси.

— Знам — отвърнах. — И аз съм мислил за това.

Хелън кимна.

— Знаеш ли, странното е, че Сталин открито се е възхищавал на Иван Грозни. Двама водачи, които са били решени да смажат, да изтребят собствения си народ — въобще готови на всичко, за да укрепят властта си. А на кого според теб се е възхищавал Иван Грозни?

Усетих как кръвта се отдръпва от сърцето ми.

— Казвала си ми, че руснаците имат много приказки за Дракула.

— Точно така.

Втренчих се в нея.

— Представи си свят, в който Сталин ще живее петстотин години? — Тя човъркаше с нокът едно по-меко местенце в дънера. — Или дори вечно?

Стиснах юмруци.

— Мислиш ли, че можем да открием средновековен гроб, без да заведем никого до него?

— Ще е много трудно, може би е невъзможно. Сигурна съм, че навсякъде имат хора, които ни следят.

В този миг от завоя на пътечката изникна някакъв мъж. Толкова се стреснах от неочакваната му поява, че едва не изругах на глас. Той изглеждаше най-обикновен човек, облечен в груби дрехи и с вързоп клони на рамо. Махна ни за поздрав и отмина. Погледнах Хелън.

— Видя ли? — тихо попита тя.

Нагоре по пътеката в планината открихме стръмна издадена канара.

— Виж — каза Хелън. — Хайде малко да поседим тук.

Дълбоките гористи склонове на долината се простираха пред нас, почти изпълнени от стените и червените покриви на манастира. Вече ясно виждах исполинските размери на комплекса. Той оформяше четириъгълна черупка около църквата, чиито куполи меко светеха на следобедното слънце, а в средата се издигаше Хрельовата кула.

— Оттук добре се вижда колко добре укрепено е това място. Представи си колко често враговете са го гледали така отгоре.

— Или поклонници — припомни ми Хелън. — За тях той трябва да е бил духовно изпитание, а не военна цел. — Тя се облегна назад на ствола на едно дърво и приглади полата си. Беше оставила чантата си на земята, беше свалила шапката и навила ръкавите на светлата си блуза заради жегата. По челото и бузите й бяха избили фини капчици пот. На лицето й беше изписано любимото ми изражение — потънала в размисъл, с поглед вперен едновременно навътре и навън, с големи съсредоточени очи и стиснати устни; неизвестно защо обичах лицето й така повече даже от случаите, когато обръщаше поглед към мен. Шалчето й беше вързано около врата, макар че белегът от библиотекаря беше зараснал до обикновена синина, а малкото кръстче просветваше под него. Сърцето ми се сви от суровата й красота, не само от физически копнеж, но и от нещо като благоговение пред съвършенството й. Тя беше недосегаема, едновременно недостъпна и моя.