Элизабет Костова - Историкът

Ако първият поглед към къщата на Стойчев ме беше изпълнил с необяснима безнадеждност, то щом зърнах Рилския манастир, бях преизпълнен с благоговение. Манастирът е разположен в поразително дълбока долина — и почти я изпълва — а над стените и куполите му се издига Рила планина със стръмните си скатове и високите си смърчови гори. Ранов беше паркирал колата си на сянка пред главните порти и всички влязохме вътре с още няколко групи туристи. Беше горещ, сух ден; балканското лято сякаш отвсякъде ни притискаше, а краката ни вдигаха облачета прах от голата земя. Величествените дървени порти бяха отворени и когато влязохме, ни посрещна гледка, която никога няма да забравя. Край нас се издигаха раираните стени на манастирската крепост с редуващите се червено-черни линии на бяла мазилка, украсени с дълги дървени чардаци. Една трета от просторния двор беше заета от църква с невероятни размери, пищно изографисана над главните порти и със светлозелени куполи, блеснали на обедното слънце. Край нея се извисяваше могъща квадратна кула от сив камък, видимо по-стара от всичко останало. Стойчев ни каза, че това е Хрельовата кула, построена от местен средновековен благородник като убежище от политическите му врагове. Кулата е и единствената оцеляла постройка от най-ранния манастир, който бил опожарен от турците и векове по-късно възстановен в раираното си великолепие. Докато стояхме в двора, църковните камбани забиха и ято уплашени птици литнаха в небето. Проследих полета на стреснатите птички и отново видях неописуемо високите върхове над нас — бяха поне на един ден катерене. Затаих дъх; дали Роси не беше някъде тук, на това древно място?

До мен Хелън, която беше увила косата си в тънък шал, мушна ръка в моята и аз си спомних онзи миг в „Айя София“ — онази истанбулска вечер, която вече ми се струваше история, но всъщност се случи само преди дни, — когато тя така силно стисна ръката ми. Османците са покорили тези земи доста преди да успеят да превземат Константинопол; по принцип трябваше да започнем пътуването си оттук, а не от „Айя София“. От друга страна, още по-назад във времето византийските традиции в изкуствата и архитектурата бяха прострели влиянието си отвъд Константинопол и бяха обогатили българската култура. Сега „Света София“ беше музей сред джамии, докато тази изумително усамотена обител беше преизпълнена с духа на византийската култура.

Край нас Стойчев видимо се радваше на удивлението ни. Ирина, с широкопола шапка на глава, здраво го държеше под ръка. Само Ранов стоеше сам и се мръщеше на красивата гледка, като подозрително обърна глава след група монаси в черни раса, които минаха край нас на път за църквата. С мъка го бяхме убедили да вземе Стойчев и Ирина в колата си и да ги докара с нас; по собственото му обяснение той нямал нищо против Стойчев да ни покаже Рила, но не виждал причина Стойчев да не вземе автобуса, както прави целият български народ. Сдържах се да не изтъкна, че самият Ранов май не се вози много-много на автобуси. Накрая се наложихме, макар че това не попречи на Ранов да мърмори срещу стария професор, докато ни возеше през София до къщата на Стойчев. Стойчев използвал своята слава да разпространява суеверия и антипатриотични идеи; било всеизвестен факт, че не искал да се откаже от ненаучната си вяра в Православната църква; синът му учел в Западна Германия и бил също толкова лош. Ние обаче спечелихме битката, Стойчев щеше да се вози с нас, а когато спряхме да обядваме в едно крайпътно заведение в планината, Ирина ни благодари шепнешком и ни каза, че е смятала да възпре вуйчо си от пътуването, ако се беше наложило да хващат автобуса, защото той не би могъл да го издържи в тази жега.

— Това е жилищното крило на монасите — обясни Стойчев. — А ето там, от онази страна са хотелските стаи, където ще нощуваме. Ще видите колко мирно и тихо е тук нощем, въпреки всички тези туристи през деня. Манастирът е едно от националните ни богатства и привлича много посетители, особено през лятото. Нощем обаче пак всичко се умирява. Елате — добави той, — да отидем да видим игумена. Вчера му се обадих и той ни очаква.

Той ни поведе с изненадваща енергичност и въодушевено се оглеждаше, сякаш това място му вдъхваше нови сили.

Покоите на игумена се оказаха на първия етаж на монашеското крило. Един чернодрех монах с дълга кафява брада ни отвори вратата и ние влязохме, като Стойчев мина пръв и свали шапката си. Игуменът се надигна от една пейка край стената и се приближи да ни поздрави. Двамата със Стойчев се поздравиха много сърдечно — Стойчев му целуна ръка, а игуменът благослови стареца. Игуменът беше строен, изправен мъж на около шейсет години, с посивяваща брада и спокойни, сини — с голяма изненада установих, че има и синеоки българи — очи. Той се ръкува с нас по най-съвременен начин, както и с Ранов, който подаде ръка с неприкрито отвращение. После ни махна да седнем и един монах внесе табла с няколко чаши — тук те не бяха пълни с ракия, а със студена вода — и с малки чинийки от онова розово сладко, което опитахме и в Истанбул. Забелязах, че Ранов не изпи водата си, сякаш подозираше, че ще го отровят.