Элизабет Костова - Историкът

След тези събития много се натъжихме и уплашихме, но продължихме пътя си, който без други злощастия ни отведе недалеч, в манастира Свети Георги. Там монасите, макар и малцина, и престарели, ни посрещнаха с добре дошли и ни казаха, че наистина двама поклонници преди няколко месеца им донесли съкровището, което дирим, и така всичко се нареди. Не можехме и да мислим за връщане в Дакия толкова скоро и сред такива опасности и затова се установихме при тях. Мощите, които бяхме донесли, бяха тайно погребани, и тамошните монаси също запазиха мълчание. Известно време живяхме мирно и тихо, а манастирът доста се разрасна с нашите усилия. Скоро обаче в околните села избухна чума, която поне в началото не засегна манастира. Научих, [че не била обикновена чума, а…]

[Тук ръкописът е отрязан или откъснат.]

Когато Стойчев приключи, с Хелън няколко минути останахме безмълвни. Самият Стойчев клатеше глава и прокара ръка по лицето си, сякаш се разбуждаше от сън. Накрая Хелън се обади:

— Същото пътуване е — няма начин да не е същото пътуване.

Стойчев се обърна към нея:

— И аз така смятам. Несъмнено монасите с отец Кирил са пренасяли останките на Влад Цепеш.

— А това означава, че тези монаси — като изключим двамата убити от османците — са стигнали живи и здрави до българския манастир. „Свети Георги“ — къде се намира тази обител?

Това беше въпросът, който най-много ми се искаше да задам, макар да се чувствах затрупан от загадки. Стойчев потърка веждите си.

— Ех, ако знаех — промълви той. — Никой не знае. В Бачковския край няма манастир, наречен „Свети Георги“, нито пък са запазени сведения, че някога е имало такава обител. „Свети Георги“ е един от онези средновековни български манастири, за които знаем, че са съществували, но които са изчезнали още в първите векове на османското робство. Вероятно е бил опожарен, а камъните са се пръснали или са били използвани за градеж на къщи — тъжно ни погледна той. — Ако по някакви техни причини османците са мразели или са се страхували от този манастир, вероятно напълно са го разрушили. И със сигурност не са допуснали да бъде построен отново, както е станало с Рилския манастир. Преди време бях дълбоко потънал в опитите да открия „Свети Георги“. — Той замълча за малко. — Когато моят приятел Ангелов умря, известно време се мъчех да продължа проучванията му. Отидох в Бачковския манастир и говорих с монасите, разпитах много хора от този край, но никой не беше чувал за манастира „Свети Георги“. Изобщо не успях да го намеря и на старите карти, които прегледах. Питах се дали Стефан нарочно не е съобщил на Захарий измислено име. Мислех си, че хората в този край поне ще са запазили някаква легенда за манастира, щом в него са погребани останките на такава значима фигура като Влад Дракула. Преди войната исках да отида в Снагов да видя какво мога да науча там…

— Ако бяхте отишли, можеше да се срещнете с Роси или поне с онзи археолог — Джорджеску! — възкликнах аз.

— Може би — усмихна се той странно. — Ако наистина се бяхме срещнали с Роси, може би още тогава щяхме да обединим познанията си, преди да е станало твърде късно.

Почудих се дали имаше предвид „преди революцията в България, преди изгнаничеството ми тук“, но не посмях да попитам. Секунда по-късно обаче той сам ни обясни.

— Разбирате ли, прекъснах проучванията си изведнъж. В деня, когато се върнах от Бачково, пълен с планове за посещението си в Румъния, в софийския си апартамент заварих ужасна картина.

Той отново замълча и затвори очи.

— Опитвам се да не си спомням онзи ден. Първо трябва да ви кажа, че имах малък апартамент край Римската стена в София, старо място, което много харесвам, защото е обградено от историята на града. Бях излязъл до пазара и оставих записките и книгите си за Бачково и другите манастири отворени на бюрото. Когато се върнах, видях, че някой е преровил всичките ми вещи, измъквал е книги от лавиците, претърсил е гардероба ми. На бюрото сред книжата ми имаше малко петънце кръв. Нали знаете как мастилото… оставя петно… върху страницата… — Той отново замлъкна, а погледът му ни пронизваше. — По средата на бюрото лежеше книга, която никога не бях виждал… — изведнъж той се изправи, отново се вмъкна в другата стая и го чухме да се суети и да размества книги. Трябваше да отида да му помогна, но вместо това седях и безпомощно се взирах в Хелън, която също изглеждаше вцепенена.

След миг Стойчев се върна с огромен фолиант в ръцете си. Книгата беше подвързана с износена кожа. Той я положи пред нас, някак неохотно я отвори със старческите си ръце и безмълвно ни показа многото празни страници и огромната рисунка в средата. Драконът тук изглеждаше по-малък заради огромните страници на фолианта, които оставяха доста широко поле, но несъмнено гравюрата беше същата чак до петънцето, което бях забелязал в книгата на Хю Джеймс. В пожълтялото поле край ноктите на дракона имаше още едно петно. Стойчев го посочи, но дотолкова беше завладян от силни чувства — може би от погнуса, може би от страх, — че за миг изостави английския. „Кръв“, каза той. Наведох се по-близо. Кафявото петънце несъмнено беше отпечатък от пръст.