Элизабет Костова - Историкът

Той често ни разказваше за църквите и манастирите на Константинопол преди нечестивите пълчища на султана да ги осквернят. С благоговение ни описваше техните безценни чудодейни икони като образа на Девата във великата Света София и забулената й икона в храма при Влахернските врата. Видял гроба на Свети Йоан Златоуст и на императорите, главата на блажения Свети Василий в църквата на манастира Панахрантос, както и много други свети мощи. Какъв късмет за него и за нас, слушателите на разказите му, че когато бил млад, напуснал града да се скита отново, така че се оказал далеч, когато дяволът Мохамед построил наблизо сатанински здрава крепост, от която нападнал града и сринал великите стени на Константинопол, убил или поробил благородните му жители. Тогава Стефан, който бил много далеч, но чул вестта, плакал за града мъченик заедно с целия християнски свят.

В торбите на коня си той донесе в нашия манастир редки чудни книги, които беше успял да събере и от които черпеше божествено вдъхновение, тъй като сам беше майстор на гръцки, латински, на славянските наречия и може би на много други езици. Той ни разказа всички тези неща и остави книгите си в нашата библиотека, за да я прославят навеки, както и стана, макар че повечето от нас могат да четат само на един език, а някои изобщо не могат да четат. Той ни предаде тези дарове и каза, че самият той е приключил странстванията си и завинаги ще остане в Зограф като книгите си.

Освен мен, само още един от братята забеляза, че Стефан не говореше за престоя си във Влахия, само казваше, че там е бил още млад послушник, и че още по-малко говореше за българския манастир Свети Георги, освен към края на живота си. Тъй като, когато дойде при нас, той вече беше болен и крайниците му много го боляха, след по-малко от година той ни каза, че се надява скоро да се поклони пред трона на Спасителя, ако Онзи, който прощава на искрено разкаялите се, прости и неговите грехове. Когато легна на смъртния си одър, той поиска да се изповяда пред игумена, защото очите му били виждали злодеяния, с които той не искал да умира, а игуменът, поразен от изповедта му, ме накара да отида и да я чуя отново лично от него и да запиша всичко, което каже, защото той, игуменът, трябвало да пише за това в Константинопол. Това и направих, бързо и без грешка, докато седях край смъртния одър на Стефан и слушах търпеливия му разказ с преизпълнено от ужас сърце, а след това той получи последно причастие и умря в съня си и беше погребан в нашия манастир.

Аз, Стефан, след години скиталчества и след загубата на възлюбения ми и свещен роден град Константинопол, потърсих покой на север от великата река, която разделя земите на българите от Дакия. Скитах се в равнината, а после в планините и накрая се добрах до манастира, който се намира на острова в Снаговското езеро, дивно, усамотено и лесно защитимо местенце. Там добрият игумен ме прие и заех мястото си сред монасите, които бяха смирени и отдадени на молитви не по-малко от останалите, които съм срещал из пътуванията си. Те ме наричаха братко и щедро споделяха с мен храната и водата си и сред смълчаната им набожност открих онзи покой, който от месеци не бях усещал. Тъй като работех усърдно и изпълнявах смирено всички заръки на игумена, той скоро ми разреши да остана сред тях. Църквата им не беше голяма, но беше извънредно красива с прочутите си камбани, чийто звън се разнасяше над водата.

Тази църква и манастирът бяха укрепени и се радваха на безценното спомоществователство на княза на този край — Влад, син на Влад Дракул, когото султанът и други врагове успели два пъти да прогонят от престола. Освен това той дълго бил затворник на Матиаш Корвин, краля на маджарите. Този княз Дракула беше много храбър и с безстрашни битки плячкосваше или завземаше от поганците много от земите, които те бяха откраднали, а част от трофеите носеше на манастира и непрестанно изискваше да се молим за него, за семейството му и за безопасността им, както и правехме. Някои от монасите шепнеха, че той е грешник с извънмерна жестокост и че като затворник на маджарския крал е допуснал да го обърнат в латинската вяра. Игуменът обаче не даваше да се издума лошо за него и неведнъж го криеше заедно с бойците му в олтара на църквата, когато други благородници го търсеха да го убият.

В последната година от живота си Дракула дойде в манастира, както често правеше и преди. Тогава не го видях, защото игуменът ме изпрати с още един монах по работа в друга църква, с която имаше някакви дела. Когато се върнах, научих, че господарят Дракула е бил там и е донесъл нови съкровища. Един от братята, който търгуваше с местните селяни и купуваше храната и запасите на манастира и така чуваше много селски истории, прошепна, че най-вероятно в торбата с имането на Дракула има отрязани уши и носове, но когато игуменът чу тези думи, наказа провинилия се твърде немилостиво. Така аз никога не видях Влад Дракула приживе, но го видях след смъртта му, за което съвсем скоро ще разкажа.