Элизабет Костова - Историкът

— Боже! — спомних си горкия ми котарак и приятеля на Роси, Хеджис. — Имаше ли някой или нещо в стаята? Какво направихте, когато го видяхте?

— В стаята нямаше никого — тихо каза той. — Вратата беше заключена и когато се върнах, пак си беше заключена, а аз влязох и попаднах на тази ужасна сцена. Извиках полицията, те огледаха навсякъде и накрая — как се казваше? — анализираха проба от прясната кръв и я сравниха с други проби. Поне лесно разбраха чия е кръвта.

— Чия? — наведе се напред Хелън.

Гласът на Стойчев съвсем стихна и аз също се наведох да чуя отговора му. На сбръчканото му лице изби пот.

— Моята — каза той.

— Но…

— Не, разбира се, че не. Не съм бил там. Полицията обаче помисли, че съм нагласил цялата работа. Единственото, което не съвпадаше, беше пръстовият отпечатък. Казаха, че никога не са виждали такъв човешки отпечатък — имал много малко линии. Върнаха ми книгата и документите и ме накараха да платя глоба за подвеждане на правосъдието. Едва не изгубих преподавателското си място.

— И се отказахте от проучването? — предположих аз.

Стойчев безпомощно вдигна рамене.

— Това е единствената ми работа, която не съм довел докрай. Можеше и да продължа, ако не беше това.

Той бавно обърна втората страница на фолианта:

— Това — повтори той и с Хелън видяхме една дума, написана с изящен старинен почерк и с древно, потъмняло мастило. Вече познавах достатъчно добре кирилската азбука, за да разгадая думата, макар че отначало се препънах на първите букви. Хелън я прочете на глас.

— СТОЙЧЕВ — прошепна тя. — О, намерили сте собственото си име в нея. Какъв ужас!

— Да, собственото ми име, при това с почерк и мастило, които несъмнено бяха средновековни. От край време съжалявам, че не успях да довърша изследването си, но се страхувах. Мислех, че може да ми се случи нещо — нещо като онова, което е постигнало баща ви, мадам.

— Имали сте пълно основание да се страхувате — казах аз на стария учен. — Надяваме се да не е твърде късно за професор Роси.

Той се изправи в стола си.

— Да. Да можехме някак да открием „Свети Георги“. Първо трябва да отидем в Рилския манастир и да видим другите писма на отец Кирил. Както ви казах, никога преди не съм ги свързвал с „Хрониката“ на Захарий. Тук нямам преписи от тях, а управата на Рилския манастир не разреши публикуването им, макар че някои историци — включително и аз — поискаха такова разрешение. Освен това искам да ви срещна с един човек в Рила. Може обаче да се окаже, че няма да ни помогне.

Стойчев се канеше да добави още нещо, но в същия миг чухме енергични стъпки по стълбите. Той се опита да стане, после ми хвърли умолителен поглед. Грабнах фолианта с дракона и се хвърлих с него в съседната стая, където го скрих колкото се може по-добре зад една кутия. Върнах се при Стойчев и Хелън точно когато Ранов отваряше вратата на библиотеката.

— Аха — каза той, — историческа конференция. Пропускате собственото си тържество, професоре. — Той безсрамно се порови из книгите и листовете на масата и накрая взе старото списание, от което Стойчев ни изчете части от Захариевата „Хроника“. — Това ли ви интересува? — почти ни се усмихна той. — Може би трябва да го прочета, за да се пообразовам. Все още много имам да уча за средновековна България. А вашата палава племенница май не се интересува от мен толкова, колкото ми се стори. Съвсем сериозно я подканвах да се усамотим в най-прекрасния ъгъл на двора ви, но тя упорито се съпротивяваше.

Стойчев почервеня от гняв и се канеше да му отговори, но за моя изненада Хелън го изпревари.

— Дръж мръсните си чиновнически ръчички далеч от това момиче — каза му тя в очите. — Пратили са те да досаждаш на нас, а не на нея.

Докоснах ръката й, за да не вземе съвсем да го раздразни; последното, което ни трябваше, беше политически скандал. Двамата с Ранов обаче само се измериха с дълги ядни погледи и после всеки се извърна настрани.

Междувременно Стойчев се беше съвзел.

— За работата на нашите гости ще е от голяма полза, ако можете да уредите едно посещение в Рилския манастир — кротко каза той на Ранов. — Бих искал също да дойда, за мен ще е чест лично да им покажа рилската библиотека.

— Рила? — Ранов сякаш претегли списанието в ръката си. — Чудесно. Това ще е следващата ни екскурзия. Можем да го уредим вдругиден. Ще ви уведомя, професоре, кога можете да ни намерите там.

— Не можем ли да тръгнем утре? — постарах се гласът ми да звучи съвсем нехайно.