Элизабет Костова - Историкът

— Точно затова са народни песни — замечтано каза тя и приглади яката на ризата ми, докато седяхме в двора на втория ден от пристигането ни в манастира.

Такива дребни интимни жестове не й бяха привични и аз разбрах, че и тя е разтревожена. Очите ми горяха, главата ме болеше, а погледът ми се луташе по слънчевите дворни плочи, където се ровеха пилетата. Мястото беше прекрасно, изключително, а за мен дори екзотично; тук пред очите ни животът неспирно си течеше така, както е било още от единайсети век: пилетата търсеха буболечки, котето се търкаляше в краката ни, ярката светлина пулсираше по изкусно издяланите червено-бели камъни край нас. Вече не виждах красотата му.

На втората сутрин се събудих много рано. Помислих си, че сигурно съм чул църковните камбани, но не бях сигурен дали не съм ги сънувал. От прозореца на килията си, през грубата й завеска, виждах четирима или петима монаси, които се бяха запътили към църквата. Облякох дрехите си — боже, колко мръсни бяха вече, но не ми се занимаваше да ги пера — и тихо слязох в двора по стълбите на чердака. Наистина беше много рано, още сумрачно, а луната залязваше над планините. За миг ми хрумна да вляза в църквата и се поколебах край отворената й врата; отвътре блещукаше светлината на свещите и се носеше мирис на горящ восък и тамян, а утробата й, която по обяд изглеждаше страховито мрачна, сега ми се струваше топла и примамлива. Дочух пеенето на монасите. Меланхоличният разлив на звука се заби в сърцето ми като кама. Може би същата песен се е носела и в онази мъглива утрин на 1477 година, когато Кирил, Стефан и останалите братя монаси са оставили гробовете на своите другари мъченици — вероятно в костницата, нали? — и са потеглили през планините със съкровището в каруцата си. Но в каква посока са поели? Обърнах се на изток, после на запад — където луната бързо се стопяваше зад планините, — после и на юг.

Листата на липите потрепваха на излезлия ветрец и след малко видях първите слънчеви лъчи да се промъкват далеч зад склоновете и над манастирските стени. После някъде от другия край на манастира се обади закъснял петел. Ако можех да отворя сърцето си, този миг щеше да ми донесе несравнимото удоволствие на потапянето в историята, за което винаги към мечтал. Усетих, че бавно се въртя, измъчвайки се да отгатна посоката, в която е отпътувал отец Кирил. Някъде наоколо имаше гроб — може би, — чието място е било изгубено толкова отдавна, че дори и споменът за него е изчезнал. Може би беше на един ден път пеша, може би на три часа, а защо не и на седмица? „Недалеч“ и „без други злощастия“, беше написал Захарий. Къде беше това недалеч? Къде бяха отишли? Земята се разбуждаше — гористите планини с прашните им канари, застланият с плочи двор под краката ми, манастирските ливади и ниви — но не издаваше тайната си.

Някъде в девет онази сутрин потеглихме с колата на Ранов, а отец Иван му показваше пътя от предната седалка. Поехме по шосето край реката и карахме към десет километра, после реката сякаш изчезна, а пътят се отклони по едно дълго, сухо дере, което се виеше ниско долу под стръмните склонове. Пейзажът събуди нещо в паметта ми. Сръгах Хелън и тя се намръщи.

— Хелън, речната долина.

Тогава лицето й се изясни и тя побутна Ранов по рамото.

— Бихте ли попитали отец Иван откъде минава реката. Пресякохме ли я някъде?

Ранов поговори с отец Иван, без да се обръща, и ни докладва.

— Казва, че тук реката е пресъхнала — вече е зад нас, там, където пресякохме последния мост. Преди много време това е била речна долина, но вече е сухо дере.

С Хелън мълчаливо се спогледахме. Пред нас, в края на долината, видях два планински върха, които рязко се издигаха над хълмовете, две самотни планини като разперени крила. А между тях, все още доста надалеч, се виждаха кубетата на малка църквичка. Хелън изведнъж здраво стисна ръката ми.

След няколко минути свихме по един черен път сред полегатите склонове, следвайки табелата за селото, което тук ще нарека Димово. После пътят се стесни и Ранов спря пред църквата, макар че самото Димово изобщо не се виждаше.

Църквата „Свети Мъченик Петко“ беше много малка — по-скоро параклис с потъмняла от времето мазилка — и беше кацнала самотно насред една полянка, която в края на лятото навярно се косеше за сено. Два изгърбени дъба засланяха църквичката, а край нея се гушеше необикновено гробище, каквото никога дотогава не бях виждал — селски гробове, някои от тях още от осемнайсети век, както гордо обясни Ранов.