Элизабет Костова - Историкът

Когато слязохме на единствената улица на Димово, хората наизлязоха от къщите и оборите си да ни приветстват — бяха предимно старци, повечето от тях невероятно сбръчкани от тежкия труд, жените с гротескно изкривени крака, а мъжете — така прегърбени, сякаш непрекъснато носеха на гърбовете си невидими тежки чували. Лицата им бяха почернели от слънцето, с румени бузи — те ни се усмихваха и ни поздравяваха, а в устите им просветваха беззъби венци или метални отблясъци. Поне явно имаха зъболекари, помислих си аз, макар че не можех да си представя къде и как. Неколцина се приближиха да се поклонят на отец Иван, а той ги благославяше и явно нещо ги разпитваше. Стигнахме до къщата на баба Янка, заобиколени от малка тълпа, в която най-младите май бяха на седемдесет години, макар че по-късно Хелън ми каза, че селяните вероятно са двайсетина години по-млади, отколкото ми се струва.

Къщата на баба Янка беше съвсем мъничка, почти колиба, и тежко се беше наклонила към малката плевня. Самата й стопанка беше излязла на прага да види какво става; първото, което успях да зърна, беше ярко грейналата й забрадка на червени цветя, после райетата на сукмана и престилката й. Тя надникна навън и ни огледа, а останалите селяни я извикаха по име, при което тя бързо закима с глава. Кожата на лицето й беше с махагонов цвят, имаше остър нос и брадичка, а очите й — когато се приближихме по-наблизо — очевидно бяха кафяви, но се губеха в гънките от бръчки.

Ранов й извика — само се надявах да не е нещо заповедническо или неучтиво — и тя се втренчи в нас, а после затвори дървената врата. Мълчаливо почакахме навън и когато вратата отново се отвори, видях, че тя съвсем не беше толкова дребничка, колкото си я представях; оказа се висока почти до рамото на Хелън, с весели очи на иначе предпазливото лице. Тя целуна ръка на отец Иван, а ние се ръкувахме с нея, което като че ли за миг я обърка. После ни подбра към къщата си, сякаш бяхме мътило изгубени пилета.

Отвътре къщурката й беше бедна, но чиста, и малко ми дожаля, като видях как я беше украсила с ваза свежи горски цветя върху издрасканата и изтъркана маса. Даже къщата на майката на Хелън можеше да мине за имение в сравнение с тази подредена, но схлупена стая със закована на стената стълба към втория етаж. Почудих се как ли баба Янка се справяше с тази стълба, но като я гледах как енергично шета из стаята, изведнъж осъзнах, че всъщност не е толкова стара. Прошепнах откритието си на Хелън и тя кимна.

— Около петдесет, вероятно — прошепна ми в отговор.

За мен това беше нов удар. Собствената ми майка в Бостън беше на петдесет и две, но все едно беше внучка на тази жена. Ръцете на баба Янка бяха груби и възлести, макар че краката й бяха леки; наблюдавах я как вади покрити с кърпи чинии и реди пред нас чаши и се питах какво ли е правила с ръцете си цял живот, та са добили този вид. Може би е цепила дърва, може би е жънала, трудила се е и в студ, и в пек. Докато шеташе, тя ни хвърляше по някой поглед, всеки път с бърза усмивка, а после ни наля някаква напитка — нещо бяло и гъсто — и Ранов моментално го пресуши, като й кимна и избърса уста с кърпичката си. Отпих и аз, но течността едва не ме уби; беше възтопла и миришеше на обор. Помъчих се да не се мръщя видимо, поне докато баба Янка ме гледа. Хелън с достойнство изпи своята чаша и баба Янка я потупа по ръката.

— Овче кисело мляко с вода — обясни ми Хелън. — Представи си млечен шейк.

— Сега ще я помоля да ни попее — каза ни Ранов. — Нали това искате?

Той си поговори с отец Иван, който се обърна към баба Янка. Жената се отдръпна и отчаяно закима. Не, не искала да пее; очевидно никак не искаше. Тя махна към нас и прибра ръце под престилката си. Отец Иван обаче настояваше.

— Първо ще я помолим да изпее каквото иска — обясни Ранов. — После можете да я питате за песента, която ви интересува.

Баба Янка сякаш се примири и тъй като вече отново се усмихваше, аз се запитах дали не се беше съпротивлявала само от скромност. Тя въздъхна, после изправи рамене под износената си блуза на червени цветя. Погледна ни чистосърдечно и отвори уста. Звукът, който се понесе, беше поразителен; преди всичко беше изумително силен, чашите направо затракаха по масата, а хората зад отворената й порта — май половината село се беше събрало пред къщата й — занадничаха през оградата. Гласът й отекваше в стените и под краката ни и люлееше плитките чесън и чушлета над очуканата и печка. Тайно хванах ръката на Хелън. Първият тон ни разтърси, но последва нов — отново дълъг и бавен, отново вопъл на отчаяние и безнадеждност. Спомних си девойката, която се хвърлила от високата скала, за да не попадне в харема на пашата, и се запитах дали и тази песен не разказваше подобна история. Странното беше, че баба Янка се усмихваше, направо сияеше, докато си поемаше огромни порции въздух. Слушахме я в захлас, докато изведнъж песента не секна, а последната нота остана да звъни в къщурката й.