Элизабет Костова - Историкът

— Благодаря — каза тя. Целуна ръката на Хелън и я погали, сякаш беше открила отдавна изгубената си дъщеря.

Хелън отново се обърна към Ранов.

— Моля ви, попитайте я дали знае какво значи песента и откъде идва. Защо я пеят на Гергьовден?

Баба Янка вдигна рамене.

— Тази песен нищо не значи. Просто стара песен, която носи нещастие. Прабаба ми казваше, че хората вярвали, че идва от някакъв манастир. Но това е невъзможно, понеже монасите не пеят такива песни — техните песни славят Господа. Пеем я на Гергьовден, защото тя подканя Свети Георги да убие змея, за да не мъчи хората.

— Какъв манастир? — извиках аз. — Попитайте я дали е чувала за отдавна изчезналия манастир „Свети Георги“.

Но баба Янка само кимна — не — и цъкна с език.

— Тук няма манастир. Манастирът е в Бачково. Тук имаме само църква, където следобед ще пеем със сестра ми.

Изпъшках и накарах Ранов да попита още веднъж. Този път и той цъкна с език.

— Казва, че не е чувала за манастир. Тук никога не е имало манастир.

— Кога е Гергьовден? — попитах аз.

— На шести май — продължително ме изгледа Ранов. — Пропуснали сте го с няколко седмици.

Замълчах, но баба Янка пак се оживи. Тя разтърси ръцете ни, целуна Хелън и ни накара да обещаем, че следобед ще отидем да я чуем.

— Със сестра ми става по-хубаво. Тя пее втория глас.

Казахме й, че ще отидем. Тя настоя да обядваме — преди да дойдем, беше приготвила обяд — картофи с някаква каша и още от овчето мляко, с което може би щях да свикна, ако останех няколко месеца. Нахранихме се, като гледахме да изглеждаме колкото се може по-признателни, и похвалихме гозбата й, но накрая Ранов ни каза, че трябва да се връщаме в църквата, ако не искаме да изпуснем началото на службата. Баба Янка неохотно ни пусна, щипейки ръцете ни и потупвайки Хелън по бузите.

Огънят край църквата почти беше изгаснал, макар че няколко дънера още горяха над жаравата, бледа на ярката слънчева светлина. Селяните вече се стичаха към църквата, въпреки че камбаните още не бяха забили. После от върха на малката каменна камбанария се понесе звън и след малко свещеникът излезе пред портите. Сега беше облечен в червено и златно, с дълъг бродиран епитрахил над расото и черен шал, спуснат от калимавката му. Носеше димяща кадилница на златна верижка, която размаха в три посоки пред черковните порти.

Събралите се хора — жени, облечени като баба Янка на райета и цветя или в черно от глава до пети, и мъже в груби кафяви вълнени елеци и панталони, с бели ризи с връзки или с копчета на врата — се отдръпнаха при появата на свещеника. Той излезе сред тях и ги благослови с кръстен знак, а някои склониха глави или се наведоха пред него. Зад свещеника вървеше възрастен мъж, облечен само в черно като монах, който явно беше помощникът му. Той държеше в ръце икона, подплатена с пурпурна коприна. Хвърлих й едно око — застинало, бледо, тъмнооко лице. Сигурно това беше свети Петко, реших аз. Селяните мълчаливо последваха иконата покрай църквата в разлято шествие, като мнозина се подпираха на бастуни или на ръцете на по-младите. Баба Янка ни намери и гордо ме хвана за ръка, като че ли да покаже на съседите си какви връзки има. Всички се взираха в нас; стори ми се, че ни обръщаха най-малко същото внимание, както и на иконата.

Двамата свещеници ни поведоха мълчаливо към гърба на църквата — заобиколихме я, а от другата страна вече виждахме кръга на жаравата и подушвахме пушека, който се вдигаше от нея. Пламъците гаснеха и последните големи дънери и клони догаряха в тъмно оранжево, разпадайки се на живи въглени. Шествието ни обиколи църквата три пъти, след което попът отново спря пред черковните порти и запя. От време на време възрастният помощник му отговаряше, а понякога и паството се включваше с тих ромон, като се прекръстваше и покланяше. Баба Янка пусна ръката ми, но остана до нас. Хелън наблюдаваше службата с жив интерес, забелязах аз, както и Ранов.

Когато службата на открито приключи, последвахме вярващите в църквата, където беше тъмно като в рог след огрените от слънцето поляни и горички. Беше малка църква, но отвътре изглеждаше прелестно просторна — нещо, с което не можеха да се похвалят много от големите църкви, които бяхме разглеждали. Младият поп положи иконата на свети Петко на почетното място в резбования иконостас. Забелязах, че отец Иван се поклони пред олтара. И тук пейки нямаше; хората стояха прави или коленичеха на студения каменен под, а няколко старици дори се простряха по средата на църквата. По страничните стени имаше ниши със стенописи или икони, а в едната зееше мрачен отвор, който реших, че вероятно води към криптата. Веднага си представих как столетия наред селяните са идвали да се молят тук, а преди това и в по-старата църква, която се е издигала на това място.