Элизабет Костова - Историкът

После баба Янка и жената с премрежените очи затанцуваха и тръгнаха напред, без да изпускат ритъма, докато накрая — бях замръзнал на мястото си и ги следях с поглед — стъпиха на жаравата с боси крака. Когато влязоха в кръга, и двете държаха иконите пред гърдите си; главите им бяха високо изправени, а очите им гордо блуждаеха в някакъв друг свят. Ръката на Хелън се вкопчи в моята, чак пръстите ме заболяха. Краката им се вдигаха и спускаха по въглените, изтръгвайки ярки искри; веднъж дори видях как една искра прогори крайчето на раираната пола на баба Янка. Те танцуваха по нажежените въглени в загадъчния ритъм на тъпана и гайдата, като всяка обикаляше огнения кръг в различна посока.

Когато пристъпиха в жаравата, не успях да видя иконите им, но сега забелязах, че тази в ръцете на сляпата жена изобразяваше Богородица, сложила детето на коляното си и леко килнала глава под тежката корона. Не можах да видя иконата на баба Янка, докато тя не се приближи отново по кръга. Лицето й беше изумително — очите й бяха разширени и застинали, устните й — отпуснати, а състарената й кожа грееше в червено от адската жега. Иконата, която държеше в ръце, явно беше много стара, също като тази на Богородица, но въпреки опушените й петна и потрепващия от горещината въздух успях да видя рисунката съвсем ясно: тя изобразяваше две фигури, изправени една срещу друга в своеобразен танц, две създания, еднакво внушителни и страховити. Едното беше рицар с броня и червена пелерина, а другото — дракон с дълга, извита опашка.

декември 1963 г.

Любима моя дъщеричко,

Сега съм в Неапол. Тази година се опитвам да внеса последователност в диренията си. През декември Неапол е топъл, за което съм му благодарна, защото лошо съм настинала. Преди да те напусна, не знаех що е самота, защото никога не съм била обичана така, както ме обичаше баща ти — както, струва ми се, ме обичаше и ти. Сега съм самотна жена, седя в библиотеката, бърша си носа и си водя бележки. Чудя се дали някой някога е бил толкова самотен, колкото съм аз сега. На обществени места нося шалчето си или поло с висока яка. Когато обядвам и преглъщам хапките сама, някой ми се усмихва и аз му връщам усмивката. После отмествам поглед. Ти не си единственият човек, с когото нямам право да общувам.

февруари 1964 г.

Моя любима дъщеричко,

Атина е мръсна и шумна и ми е трудно да си издействам достъп до необходимите документи в Института по средновековна гръцка история, който очевидно е средновековен като онова, което съхранява. Тази сутрин обаче, както си седях на Акропола, почти успях да си представя как един ден раздялата ни ще свърши и двете ще седнем — ти може би вече ще си зряла жена — на тези порутени камъни и ще съзерцаваме града. Я да видим: ти ще си висока като мен и като баща си, с гъста тъмна коса — дали ще е късо подстригана или на дебела плитка? — ще носиш слънчеви очила и леки обувки, може би ще метнеш шал на главата си, ако вятърът духа силно като днес. Аз ще съм остаряла, сбръчкана, но горда с теб. Сервитьорите по кафенетата ще се обръщат след теб, не след мен, аз гордо ще се смея, а баща ти ще им хвърля ядни погледи над вестника си.

март 1964 г.

Любима моя дъщеричке,

Вчера въображаемата ни среща на Акропола беше толкова истинска, че тази сутрин пак се качих там, за да ти пиша. Но щом седнах горе и се загледах над града, раната на врата ми запулсира и аз разбрах, че той е някъде наблизо и се приближава, а аз можех само да се оглеждам из тълпите от туристи за подозрителна фигура. Не разбирам защо този демон още не е дошъл през вековете да ме отведе. Аз вече съм негова, вече съм заразена, вече дори леко копнея за него. Защо не направи последната крачка и не ми спести тези мъчения? Но щом помислих това, осъзнах, че трябва да продължа да се съпротивявам, да се обграждам и предпазвам с всички магии, които го отблъскват, да разкрия множеството му превъплъщения с надеждата да го хвана в някое от тях, да го хвана толкова ненадейно, че да успея да нанеса историческия удар и да го унищожа. Ти, изгубено мое ангелче, ти си огънят, който поддържа жива тази отчаяна надежда.

Когато видяхме иконата на баба Янка, не помня кой пръв ахна — аз или Хелън, но и двамата веднага скрихме изненадата си. Ранов се беше облегнал на едно дърво на не повече от три метра, но с облекчение забелязах, че гледаше някъде над долината, отегчен и изпълнен с презрение, зает с цигарата си, и очевидно не беше обърнал внимание на иконата. Секунди след това баба Янка се обърна с гръб към нас и заедно с другата старица излязоха от жаравата със същата жива, горда стъпка и се приближиха към свещеника. Върнаха иконите на двете момчета, които веднага ги покриха. Държах Ранов под око. Свещеникът сега благославяше двете жени, а отец Иван ги отведе настрани и им даде да пийнат вода. Като минаваше край нас, баба Янка ни хвърли горд поглед, изчерви се, усмихна се и почти ни смигна, а двамата с Хелън й се поклонихме с чисто благоговение. Внимателно огледах краката й, когато мина; загрубелите й боси стъпала изглеждаха съвсем здрави, както и на другата жена. Само лицата им носеха белег от огъня, сякаш бяха изгорели на слънцето.