Элизабет Костова - Историкът

Сякаш измина цяла вечност преди пеенето да спре. Хората отново се поклониха и се заизнизваха от църквата, като някои спираха да целунат иконите или да запалят свещички в железните свещници край входа. Църковните камбани отново забиха и ние последвахме селяните навън, където изведнъж ни ослепиха слънцето, вятърът и искрящите поляни. Под дърветата беше разтегната дълга маса и жените вече вдигаха кърпите от чиниите и разливаха нещо от керамични стомни. После видях, че от тази страна на църквата също гореше жарава, по-малка, и над нея се въртеше агне. Двама мъже въртяха чевермето над жарта и от аромата му устата ми първосигнално се напълни със слюнка. Баба Янка лично напълни чиниите ни и ни настани на едно одеяло по-далеч от множеството. Там се запознахме със сестра й, която беше малко по-висока и слаба от нея, но иначе много си приличаха. После всички се натъпкахме с вкусната храна. Дори и Ранов внимателно сгъна крака в градския си костюм на тъканото одеяло и придоби почти доволен вид. Другите селяни се приближаваха да ни поздравят и да попитат баба Янка и сестра й кога ще пеят — внимание, което двете певици приемаха с небрежно махване, с достолепието на оперни звезди.

Когато агнето потъна в стомасите ни и жените почистиха останките в чиниите ни над една дървена кофа, забелязах, че трима мъже извадиха музикални инструменти и се приготвиха да свирят. Единият измъкна най-странния инструмент, който някога съм виждал отблизо — торба ощавена кожа, от която стърчаха няколко дървени тръби. Очевидно беше вид гайда и Ранов ни обясни, че в България това е инструмент с древна история и се прави от козя кожа. Старецът, който гушна гайдата в ръцете си, постепенно я наду като балон; това му отне повече от десет минути и когато приключи, лицето му беше почервеняло. Той подхвана гайдата под ръка и духна в една от тръбите, а тълпата нададе одобрителни викове и запляска. Звукът, който се понесе, беше животински, като силно мучене, врещене или кряскане, а Хелън се засмя.

— Знаеш ли — каза ми тя, — навсякъде по света, където има пастири, има и гайди.

Старецът засвири и след миг останалите музиканти го последваха — единият на дълга дървена флейта, чийто глас се заизвива покрай нас като въздушна панделка, а другият удряше кожен тъпан с пръчка с облечен край. Някои от жените скочиха и се хванаха на хоро, а един мъж с бяла кърпичка, точно както и при Стойчев, ги поведе по поляната. Хората, които бяха твърде стари или болни да танцуват, се усмихваха с ужасните си зъби и голи венци, потропваха по земята или почукваха с бастуните си.

Баба Янка и сестра й мълчаливо стояха на местата си, като че ли тяхното време още не беше дошло. Изчакаха, докато кавалджията не ги повика с жестове и усмивки и докато към призива му не се присъедини и цялото множество, а после се престориха, че отказват, но накрая станаха и, хванати за ръце, излязоха до свирачите. Всички стихнаха, а гайдата изпълни кратко въведение. Двете жени запяха, този път прегърнати през кръста, а песента им — сурова и красива хармония, която кънтеше в стомаха ми — сякаш излизаше от едно гърло. Край нея се извиваше гласът на гайдата, а после и трите гласа — на двете жени и на козята кожа — се събраха заедно и се разстлаха над нас, сякаш застена самата земя. Очите на Хелън се замъглиха от сълзи, което беше толкова нетипично за нея, че я прегърнах пред всички.

Когато жените изпяха пет-шест песни, аплодирани от тълпата след всяко изпълнение, всички станаха — така и не разбрах по какъв сигнал, докато не видях, че свещеникът отново се беше приближил. Той носеше иконата на свети Петко, този път с подложка от червено кадифе, а след него подтичваха две момчета, облечени в тъмни роби, понесли икона, изцяло увита в бяла коприна. Това шествие си проправи път към другата страна на църквата, а свирачите го последваха и подеха тъжна мелодия. Всички спряха между църквата и големия кръг с жаравата. Огънят беше съвсем изгаснал; в кръга бяха останали само въглени, адски червени и дълбоки. Тук-там се издигаха облачета пушек, като че ли отвътре дишаше нещо живо. Попът и помощниците му се изправиха край стените на църквата, стиснали светините си в ръце.

Накрая свирачите подеха нова мелодия — бърза, но все пак тържествена, помислих си аз — и един по един всички селяни, които можеха да танцуват или поне да ходят, се наредиха на дълго извито хоро, което бавно се люшна около огъня. Когато хорото стигна до църквата, баба Янка и още една жена — този път не беше сестра й, а още по-състарена жена с премрежени, почти слепи очи — излязоха напред и се поклониха на свещеника и на иконите. Те свалиха обувките и чорапите си и внимателно ги оставиха на стъпалата на църквата, целунаха заплашителното лице на свети Петко и получиха благословията на попа. Малките помощници на свещеника връчиха по една икона на всяка жена и свалиха копринените им покривала. Музиката се изви още по-силно; гайдарят обилно се потеше, надул огромни бузи на зачервеното си, чак алено лице.