Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Подпря колелото на стената на гаража и откри ключа там, където би трябвало да е — под един камък до ъгъла. След малко щеше да дойде ред на алармата. Накрая взе одеялото и пъхна Дороти под мишницата си.

— Стигнахме ли? — прозвуча приглушеният й глас.

— Да. Чакай малко — отвърна Джейкъб и отвори вратата. Посрещна го миризма на мухъл и предупредителното писукане на алармата. Той отиде до клавиатурата, набра кода и писукането спря.

— Готово!

— Пусни ме.

Джейкъб влезе в дневната и разви одеялото. Дороти се изправи и се олюля, но бързо възстанови равновесието си. Затътри се из стаята и каза:

— Сега е десет. Приятелите ми ще дойдат в два. Тогава можеш да се прибереш и да забравиш за всичко това.

Уаймън Форд и Мелиса Шепърд шофираха цяла нощ, дванайсет часа без почивка.

Докато караше по едно пусто шосе в Западна Аризона, Форд видя в огледалото за обратно виждане патрулен автомобил, който ги настигаше бързо. Погледна скоростомера, но той показваше стойността, поддържана от темпомата — сто и десет километра в час, тоест десет под ограничението. Заля го паника: вероятно колата бе обявена за открадната.

Патрулният автомобил се изравни с тях и полицаят му махна през прозореца да отбие и да спре.

— Мамка му! — изпъшка Мелиса. — Загазихме!

— Остави на мен — каза Форд, даде мигач и отби вдясно. Имаше пътен знак, на който пишеше ИЗХОД РЕДБО, макар да не се виждаше и следа от град, а само пустинята на Западна Аризона, осеяна с високи кактуси, над които трептеше мараня.

Патрулната спря до него, но под ъгъл. Отстрани на колата имаше голям знак с надпис: ОКРЪГ МОХАВЕ, ШЕРИФ.

Форд изключи двигателя и зачака. Когато шерифът излезе от колата, на Форд направо му призля. Приличаше на полицай от някой роман на Стивън Кинг: слънчеви очила с огледални стъкла, обръснат череп и огромно бирено шкембе. Месестите му ръце нагласиха колана, от който висяха полицейска палка, електрошок, лютив спрей и белезници. На петлиците имаше три звездички. Не беше обикновен патрулен полицай.

Мъжът приближи и когато Форд свали прозореца, опря ръце на рамката.

— Книжката и талонът — прозвуча безизразният му глас.

Форд отвори жабката и извади регистрационния талон на колата. Погледна името и адреса и ги запамети: Роналд Стивън Прайс, Делгадо стрийт №634, Санта Фе. Подаде талона на полицая и отправи молитва към небесата с надеждата колата да не е обявена за открадната.

— Шофьорска книжка?

— Господин полицай, със съпругата ми прекосяваме страната и колата ни бе разбита и ограбена в Ню Мексико. Взеха портфейлите, личните ни карти, шофьорските книжки… всичко.

Мълчание.

— Име и адрес?

Форд бързо каза името и адреса на Прайс.

— Уведомихте ли полицията за кражбата?

— Не, нямахме време. Много бързаме. Разбирате ли, майка ми е в болница, умира от рак. Искаме да пристигнем преди… преди… — Форд имитира сподавено хлипане и остави изречението недовършено.

— Изчакайте в автомобила.

Форд проследи с поглед шерифа, който се върна при колата си. През отворения прозорец нахлуваше горещ въздух, над асфалта трептеше мараня. Изминаха десет минути, през които Форд виждаше как шерифът говори по радиостанцията, но не чуваше какво казва. Накрая той се върна със същата наперена, арогантна дори походка.

— Господин Прайс, излезте от колата.

Форд излезе в убийствената жега. Осъзна, че не е бръснат, че дрехите му са измачкани, а тялото му излъчва не особено приятна миризма. Полицаят го огледа, после попита:

— Господин Прайс, съпругата ви има ли шофьорска книжка?

— Има. Но я откраднаха, нали ви казах.

— В такъв случай ще трябва да оставите колата си тук и да ме придружите до града. По-късно ще изпратим пътна помощ да вдигне автомобила ви.

— Но… какво сме направили?

— Не сигнализирахте. И управлявате автомобил без шофьорска книжка.

— Искате да кажете, че съм сменил лентите, без да дам мигач?

— Да.

Форд бе сигурен, че не е пропуснал да даде мигач, но се бе озовал в ситуация, в която не можеше да докаже нищо: неговата дума срещу тази на полицая. Все пак изпита огромно облекчение, че не го арестуват за кражба на кола. Все някак си щеше да се справи с този проблем.

— Вместо да викате пътна помощ, не може ли някой да дойде и да я подкара?

— Не.

— Колко струва пътната помощ?

— Ще получите сметката, когато му дойде времето.

— Колко далеч е градът?

— Осем километра.

Двамата с Мелиса се настаниха на задната седалка на патрулния автомобил. Изглеждаха жалка картинка. Полицаят затвори вратата на Мелиса, заобиколи отпред и се настани зад волана със завидна ловкост предвид телосложението му. Потеглиха по шосето, което водеше към Редбо, Аризона. По време на десетминутното пътуване никой не проговори.