Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Не знам дали…

Чу стъпките на баща си в коридора, после почукване на вратата.

— Джейкъб? Трябва да поговорим.

— Бързо! Прибери ме в килера — прошепна Дороти.

Той бързо я натика в килера. Тя се самоизключи и светлината в очите й угасна. Джейкъб затвори вратата на килера, отвори вратата на стаята си и попита баща си:

— Трябва ли да говорим точно сега? Ще закъснея за училище.

— Да, трябва. Важно е.

Баща му влезе със сериозното изражение „аз съм бащата, аз съм главата на семейството в тази къща“ и седна на леглото.

— С кого говореше?

— Със Съли. По скайпа.

Баща му кимна и хвана ръката му. Дланта му бе влажна и Джейкъб искаше да дръпне ръката си, но не го направи.

— Искам да ти се извиня. И да призная, че се държах като страхливец. Трябваше да ти кажа за Андреа много отдавна.

— Няма нищо — отвърна Джейкъб. Надяваше се разговорът да е съвсем кратък.

— Запознах се с Андреа, когато бях в първи курс в „Санта Круз“… — Гласът му стана някак отнесен, замечтан, сякаш говореше за „доброто старо време“. Джейкъб не разбираше защо се налага да чуе цялата история, но явно така трябваше. Баща му продължи да разказва, да разказва. След което се поинтересува къде в интернет Джейкъб е открил тази информация.

— Не помня. Някъде.

— Потърсих в Гугъл. Не открих нищо. Искам да се сетиш къде си я видял.

— Татко, трябва да тръгвам на училище. Ще го направя по-късно.

Баща му си погледна часовника.

— Добре, ще поговорим, като се върнеш. Това, което се научил, не бива да те притеснява по никакъв начин. Зная, че периодът е труден… Но ще се справим. Искам да знаеш… искам да знаеш, че много те обичам.

Последните му думи изненадаха Джейкъб. Баща му почти никога не изричаше подобни думи. Нищо чудно да го бе накарала психотерапевтката.

Баща му излезе. Джейкъб отиде до килера, извади Дороти и я сложи на леглото. Уви я в одеяло, после взе раницата си за училище, изсипа учебниците и напъха на тяхно място дрехи, чипс, няколко блокчета мюсли с плодове, пари и мобилния си телефон. Облече си якето, излезе от стаята и тръгна право към гаража.

— Какво носиш в одеялото? — попита майка му. Баща му вече бе отишъл в работилницата си.

— Неща за училище.

— Не си закусил.

— Закъснявам. Ще си купя нещо. — Измъкна се през вратата, взе колелото, върза увитата в одеяло Дороти на багажника и завъртя педалите. В края на дългата лъкатушна алея, откъдето домът им вече не се виждаше, спря. Бе чул приглушен вик, долетял откъм Дороти.

— Какво има?

— Извади батерията от мобилния телефон, за да не могат да ни проследят.

Джейкъб порови в раницата, откри телефона и махна батерията.

— Реши ли къде ще ходим? — попита приглушеният глас.

— Ами… не още — отвърна Джейкъб и се спусна надолу по склона, като набираше скорост. Реши, че е най-добре да избягва района на училището. Затова щеше да отиде на плажа. Прогнозата вещаеше буря и вълните щяха да стават все по-големи и по-големи. Може би дори щеше да успее да види някой маверик.

Спусна се към яхтеното пристанище и въртя педалите, докато пясъкът не стана прекалено дълбок. Спря на края на скалистия нос, подпря колелото на един храст и пристъпи към ръба на скалите, за да се наслади на гледката.

Господи, беше страхотно! Красиви големи вълни! И двама опитни сърфисти! Фантастично! За пореден път насладата от живописната гледка бе вгорчена от ужасната реалност: единият му крак бе по-къс от другия. Никога нямаше да яхне някоя голяма вълна.

Зад гърба му се разнесе приглушен недоволен глас:

— Ей, ами аз?

Той се обърна.

— Какво?

— Няма да ме оставиш тук, нали? Не виждам нищо!

— Нали искаше да останеш скрита.

— Не ми харесва, когато не виждам! Получавам пристъпи на клаустрофобия!

— Боже! — измърмори Джейкъб, след което развърза робота и разви одеялото.

— Благодаря — каза Дороти.

— Как е възможно робот да страда от клаустрофобия?

— Нямам представа, но е факт, че страдам.

Джейкъб разстла одеялото и седна на него, за да наблюдава сърфистите. Роботът се затътри към него и седна зад гърба му, като тупна непохватно на земята. После попита:

— Реши ли къде ще се скрием?

— Това място е чудесно. Оттук ще наблюдаваме сърфистите.

— Изобщо не е чудесно. Прекалено е открито. Освен това ще вали.

— Ако искаш да намеря по-добро скривалище, трябва да ме оставиш да помисля малко.

— Мисли бързо, защото види ли някой, че не си на училище, може да се обади на родителите ти.