Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Има и още един проблем с вашата компания.

— Какъв е той?

— Лицензът ви от Федералната комисия по комуникациите.

— Какво не е наред с него? — Ечевария изглеждаше разтревожен.

— Едно от изискванията е собственикът да има американско гражданство.

Лицето на Ечевария потъмня.

— Но аз съм американски гражданин.

— Разбира се, но… съжалявам, не мога да се изразя по друг начин… когато някой подаде неверни сведения в декларацията — става въпрос за формуляр N-400 — това може да доведе до отнемане на гражданството.

Ечевария се наведе напред.

— Нямам представа за какво говорите! Не съм подавал никакви неверни сведения!

— Написали сте, че нямате деца. Но имате дъщеря — Луиза, която живее с майка ви.

Ечевария се облегна на стола си и присви очи.

— Добре сте си написали домашното, господин Лансинг.

— Ако лицензът на „Бейнет“ е под въпрос… това е нещо, което трябва да знам, ако ще купувам компанията.

Последва мълчание.

— Някой друг знае ли? — попита Ечевария. — Това беше преди дванайсет години.

— Ако купя „Бейнет“, преди лицензът да бъде прехвърлен на мое име ще трябва да потвърдя писмено, че не разполагам с информация, която да застрашава валидността на лиценза.

Ечевария се усмихна студено.

— Разбирам. Заплашвате да съобщите тази информация на властите.

— Просто спазвам закона.

— Охо! Това явно е изнудване по нюйоркски.

— Не, не, господин Ечевария, разбирате ме погрешно. В моя бизнес на Уолстрийт сме принудени да спазваме толкова много правила и разпоредби, че всичко, което правим, се следи под микроскоп, дори инвестициите извън сферата на финансите. Трябва да съм изключително предпазлив.

Ечевария стана.

— Господин Лансинг. Господин Моро. Беше ми приятно. Изходът е там.

— Не бива да прибързвате — каза Лансинг.

— Време е да си тръгвате, господа.

— Вие ме гоните, което означава, че ще се почувствам задължен да се свържа незабавно с Федералната комисия по комуникации и да съобщя тази информация.

Възцари се тишина. Изглежда, последната заплаха охлади ентусиазма на собственика.

Лансинг продължи:

— Съвсем не е необходимо да споменаваме за този ваш проблем — изобщо не е необходимо, — стига да ми позволите да погледна списъка с клиенти, преди да ви направя оферта. Вие не сте длъжен да я приемете. Това не е изнудване. Не ви ли хареса офертата, всеки продължава по пътя си.

Ечевария изведнъж се успокои.

— Ей там, отвъд онези хълмове, се простира Силициевата долина, където плуват големите бели акули на бизнеса. Вие от Уолстрийт сте дребни рибки в сравнение с тях. Вие сте пълни невежи. Въобразявате си, че можете да дойдете тук и да ме заплашвате? Хайде, пробвайте. Ще се оправя с комисията. А сега идете да въртите гангстерските си номера някъде другаде, преди да съм повикал ченгетата.

— Господин Ечевария…

Той обаче вече бе вдигнал слушалката и Моро го видя да набира 911.

Излязоха на улицата и Моро последва Лансинг към колата. Да, срещата определено не бе минала според очакванията.

Откъм океана се надигаше мъгла, събираха се тъмни облаци. По всичко изглеждаше, че се кани да вали.

— Дай ми ключовете — каза Лансинг.

Моро му ги подаде. Качиха се в колата. Лансинг се настани зад волана — навъсен, мълчалив — и запали двигателя. Моро бе смаян от силата на овладяния му гняв: ръцете му стискаха кормилото така, сякаш щяха да го счупят.

— Какво ще правим сега?

— Ще повикаме на помощ нашите киргизки приятели.

— Събуди се!

Джейкъб се обърна на другата страна зарови лице под възглавницата.

— Ей! Събуди се!

Джейкъб се надигна и осъзна, че Чарли — всъщност Дороти — пак чука по вратата на килера. В главата му нахлуха спомените за случилото се вечерта. Утринното слънце нахлуваше през прозореца. Той погледна будилника. Вече закъсняваха. Беше забравил да го навие.

Облече се, вчеса косата си с пръсти и отвори вратата на килера. Роботът го гледаше с големите си искрящи очи.

— Успа се.

— Е, и!

— Трябва да тръгваме!

Джейкъб разтърка очи.

— Къде?

— Ето какъв е планът — заяви Дороти. — Приятелите ми идват да ме вземат. Ако всичко мине добре, ще пристигнат към два следобед.

— Добре.

— Но трябва да се скрием, докато дойдат.

— От кого ще се крием?

— От лошите, които ме преследват.

— И какво искаш да направя?

— Ще се престориш, че отиваш на училище като всяка сутрин. Сложи нещо за хапване в раницата си, увий ме в одеяло и ме завържи за багажника на колелото. Не забравяй да вземеш зарядното! После ме заведи на някое сигурно място, където можем да се скрием. След като приятелката ми Мелиса дойде и ме отведе, можеш да се прибереш и да прецениш какво да кажеш на родителите си за пропуснатия учебен ден.