Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Ами… не ти е приятно.

— Да, но какво всъщност чувстваш ?

— Помисли си за някоя точка от тялото, за която обикновено не се сещаш. Болката обаче те кара да мислиш за нея. Напомня ти непрекъснато, че нещо не е наред. Това те обърква, подлудява…

— Страхуваш ли се от смъртта?

— Не съвсем.

— Не те ли тревожи?

— Ще започна да се тревожа за нея, когато стана на деветдесет.

— Но си направил опит за самоубийство. Защо?

Джейкъб се обърна и я погледна.

— Не искам да говорим за това. Вече говорих достатъчно с онази глупава психотерапевтка.

— Ти не говориш с нея. Ти я мамиш. Сигурна съм, че продължаваш да мислиш за самоубийство. Това не го разбирам.

— Не ти влиза в работата, така че по-добре млъкни.

— Не става въпрос само за теб. Защо изобщо хората се самоубиват, като пушат, карат пияни, дебелеят, взимат наркотици?

— Нямам представа и не ми пука!

Дороти замълча и Джейкъб изпита облекчение.

— Друг въпрос?

— Започваш да ме дразниш.

— Правил ли си някога секс?

— Аз съм на четиринайсет! Защо ми задаваш такива въпроси? Това е невъзпитано!

— Любопитна съм. Ако не си правил секс, тогава правил ли си…

— Престани с тези въпроси за секса!

— Извинявай.

Дороти замълча, после попита:

— Религиозен ли си, Джейкъб?

— Не. Изобщо.

— Не са ли възпитали у теб някаква вяра в… нещо?

— Баща ми е протестант, а майка ми е католичка, но и двамата не са вярващи. Дори са против религията.

— А ти в какво вярваш?

— Не зная.

— Не знаеш? А замислял ли си се за смисъла на живота?

— Не.

— Не си ли си задавал въпроса защо си тук, с каква цел?

— Не.

— А вярваш ли в Господ?

— Не.

— Не си ли се питал защо хората страдат? Защо всички живи създания се разболяват, остаряват, умират?

— Не.

— А чувал ли си някога за човек на име Исус Христос? Защото…

— Не! И не искам да чувам за него!

— Защо викаш?

Джейкъб впери поглед в Дороти. Никога не се бе ядосвал така, не бе изпитвал такава досада, такова раздразнение от нечии въпроси. Истинският Чарли бе направо забавен в сравнение с тази Дороти.

— Не можеш ли да млъкнеш, ако обичаш?

— Колко още ще останем тук?

— Не мога да мисля, докато ме тормозиш с глупавите си въпроси за секс и религия!

Дороти замълча. Джейкъб се зачуди дали изобщо иска да ходи някъде с този глупав робот, който се бе оказал такъв досадник. След малко обаче осъзна, че Дороти е права — мястото не беше подходящо. Височината на вълните нарастваше и на скалите се бяха събрали доста хора, за да наблюдават сърфистите. Ако родителите му откриеха, че е дошъл на брега, щяха да превъртят от страх и да удвоят продължителността на терапията му. Къде обаче можеха да се скрият до два следобед? Да отидат в хълмовете? Но пък се надигаше буря, на хоризонта вече се бе образувала ниска черна линия.

Сети се. Единственият му приятел — Съли Пиърс — се бе преместил да живее в Ливърмор, но къщата му на Дигс Кениън Роуд все още не бе намерила купувач. Беше празна. Джейкъб знаеше къде е ключът, знаеше и комбинацията на алармената система… ако не я бяха сменили, разбира се.

— Има едно място, където можем да отидем.

— Добре. Увий ме и да тръгваме.

Джейкъб нагласи раницата на гърба си, завърза Дороти за багажника и яхна колелото. Домът на Съли бе по-навътре сред хълмовете дори от неговия. Успееше ли да се промъкне през града, без да го забележи никой, всичко щеше да е наред.

Никой не го видя. В другия край на града, където започваха хълмовете, започваше и дългото спускане по Дигс Кениън Роуд. Пътят се виеше покрай оранжерии за цветя, градини с тикви и разсадници за коледни елхи. По пасищата пасяха коне и крави. Вятърът се усилваше и облаците, насъбрали се над морето, се устремяваха към брега.

След като навлезе на около три километра в каньона, Джейкъб свърна по черния път, който водеше към дома на Съли. Алеята към къщата бе започнала да буренясва. Скоро видя и самата постройка — изглеждаше доста занемарена и влажна. Това бе една от най-старите къщи в района, издържана във викториански стил, с типичната за онази епоха тераса на покрива. Съли му бе казвал, че някога била господарската къща в голямо ранчо за развъждане на добитък, след което била обявена за паметник на културата и не можело да я съборят. Джейкъб се натъжи при вида й. Дори по времето, когато Съли живееше тук, къщата изглеждаше запустяла, сякаш обитавана от призраци, с няколкото си заковани с дъски прозорци, с увисналите на пантите дървени капаци и кедровите фиданки, пораснали на покрива.