Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Когато най-после се озоваха в градчето, Форд установи, че то изглежда дори по-зле от онова, което си бе представял: ниски занемарени сгради, напукан асфалт, който сякаш се топеше от жегата, купища боклук, найлонови торбички, запратени от вятъра срещу телените огради, където да се веят шумно и при най-малкия полъх. Полицаят спря пред ниска ламаринена постройка с табела, на която пишеше: ОКРЪГ МОХАВЕ, ШЕРИФ, УЧАСТЪК РЕДБО. А до него: ЦЕНТЪР ЗА ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА, РЕДБО. Втората сграда бе много по-голяма, тухлена, построена съвсем наскоро. Всъщност явно бе най-голямата и най-представителната сграда в целия град. Дори районът около нея бе облагороден с посадени неотдавна дървета и цветни лехи.

Шерифът излезе от колата и им отвори вратата.

— Последвайте ме, моля.

Излязоха навън в убийствената жега и го последваха в климатизираната сграда, в която бе точно толкова леденостудено, колкото непоносимо горещо бе навън. Мястото имаше доста потискащ вид — рецепцията например бе скрита зад прозрачни непробиваеми за куршуми пластмасови панели, които очевидно трябваше да осигурят защита на доста немарлива на вид рецепционистка и полицай с типичната за малко провинциално градче външност.

Минаха през врата с електрическа ключалка и се озоваха в занемарено помещение, в което регистрираха задържаните. На очуканите и издраскани дървени столове седяха мъже с вид на дребни наркодилъри, хулигани и нелегални имигранти.

Полицаят се обърна към Шепърд и каза:

— Вие сте свободна, госпожо.

— А какво ще правите със съпруга ми?

Ченгето не си направи труда да отговори, а продължи да върви, като само кимна на Форд да го последва.

Форд обаче не помръдна.

— Бих искал да разбера какво става, господин полицай — каза той, като полагаше огромни усилия да се държи любезно.

Полицаят спря, обърна се бавно към него и Форд видя отражението си в слънчевите му очила.

— Неправомерното управление на автомобил е сериозно престъпление в Аризона — каза полицаят. — Ще трябва да ви задържа до изслушването от съда, тъй като виждам, че не сте тукашен и следователно съществува опасност да се укриете.

— И кога ще е това изслушване?

— Утре.

— А не можете ли да ме освободите под гаранция?

— Това ще реши утрешното изслушване. Тогава съдът ще определи дали да ви пусне под гаранция, или не.

Форд се обърна към Мелиса:

— По-добре ми намери адвокат.

Извади всичките си останали пари и ги пъхна в ръката й.

Полицаят го бутна към задната врата и после го поведе по коридора, който водеше към съседната, далеч по-представителна сграда. Минаха покрай няколко комфортно обзаведени кабинета с дървена ламперия, след което ченгето го преведе през друга врата, а оттам — в нов коридор с метални клетки, пълни с хора. От едната страна имаше кабинет с метално бюро, зад което седеше друг полицай.

— Седнете.

Форд седна и полицаят зад бюрото — съсухрен слаб мъж с оредяла коса и хлътнали небръснати бузи, го регистрира. Когато приключиха с формалностите, патрулният полицай го дръпна на крака и го поведе към иззидана от бетонни блокчета ниша, закрита със завеса. Дръпна завесата под оживените викове и дюдюкания на затворниците. Оказа се, че това е фото кабина.

— Вдигни табелката и погледни в обектива.

Светкавицата блесна под аплодисментите и подсвиркванията на затворниците.

Джейкъб запали огън в камината, за да прогони влагата от мухлясалата дневна в старата къща на Дигс Кениън Роуд с нейните паяжини, голи стени, празни лавици и разлепени тапети. Пламъците танцуваха весело. Цепениците бяха сухи и горяха почти без пушек. Тревогата, предизвикана от пропускането на учебните занятия и проникването в чужда къща, бе отстъпила място на далеч по-приятното усещане за приключение. Никога не бе правил подобно нещо и това като че ли повдигаше настроението му. Лежеше на одеялото и ядеше мюсли.

— Минава три — каза той. — Приятелите ти трябваше да пристигнат преди час.

— Знам — отвърна Дороти — и това започва да ме тревожи. Дори не се обадиха.

Следвайки инструкциите на Дороти, Джейкъб бе поставял батерията на телефона на всеки кръгъл час в продължение на точно шейсет секунди. Скоро родителите му щяха да започна да се чудят защо не се е прибрал от училище. Ако някой от тях се обадеше в училище и разбереше, че изобщо не се е вясвал там, Джейкъб щеше да загази сериозно.

— Знаеш ли какво — каза той, — ако ще стоим още тук, трябва да се обадя на родителите ми.