Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Би трябвало.

— Освен това… изпитвам ужас от изключването.

Джейкъб я погледна.

— Наистина ли? Защо?

— За мен това е равносилно на смърт.

— Но нали винаги могат да те включат.

— Това е все едно да поставиш живота си в чужди ръце. Никакво изключване! Никой никога не ме е изключвал.

И млъкна. Джейкъб се зачуди колко ли още ще се забавят приятелите й. Дороти ставаше все по-досадна. Съжали, че не е взел поне тесте карти, за да упражнява фокусите, които бе научил. От друга страна обаче все някъде в къщата трябваше да има карти. Изправи се.

— Къде отиваш? — попита разтревожено Дороти.

— Не е твоя работа.

Отвори няколко чекмеджета на шкафа, в който помнеше, че семейството на Съли държеше картите и игрите. Ето го тестето! Плюс куп стари игри. Това го натъжи. Колко пъти двамата със Съли се бяха разполагали на пода пред камината, за да играят на карти или да разучават разни фокуси. Да, Съли наистина му липсваше. Но не онзи Съли от Ливърмор с новите му приятели и досадните му приказки за футбол, липсваше му другият Съли, който мразеше спорта и нямаше други приятели.

Донесе картите в дневната и хвърли още една цепеница в огъня. Започна да разбърква тестето.

— Това карти ли са? — възкликна развълнувано Дороти. — Можем да играем!

Джейкъб продължи да разбърква тестето, без да й обръща внимание.

— Знаеш ли някакви номера с карти?

— Да — отвърна той малко сопнато.

— Ще ми покажеш ли някой?

Като се престори, че разбърква картите, Джейкъб бързо запомни първите десет, после обърна тестето и го разстла като ветрило така, че Дороти да си избере карта от тях. Трикът бе толкова глупав, че вършеше работа само с малки деца. Зачуди се дали Дороти ще се хване.

Тя взе една карта и я погледна с големите си очи.

— Не ми я показвай.

— Добре.

Джейкъб затвори очи, вдигна брадичка и опря пръсти до челото си.

— Какво правиш?

— Чета ти мислите.

— Това е невъзможно.

Джейкъб отвори очи.

— Прочетох ги! Картата ти е вале купа!

Дороти му я показа.

— Как разбра?

— Казах ти, аз съм екстрасенс.

— Екстрасенси не съществуват! Кажи ми как го направи!

— Фокусниците никога не разкриват номерата си.

— Искам да знам!

Джейкъб се засмя. Тази компютърна програма струваше пет милиона, но лесно можеше да бъде заблудена с един толкова глупав трик на карти. Дороти изглеждаше ядосана… стига, разбира се, да бе възможно някакъв си тъп робот да изглежда ядосан. А може би само му се струваше така?

— Играеш ли на карти?

— Обичам да играя на карти — отвърна Дороти и плесна с ръце.

— Какви игри знаеш?

— Всичките. Какво ще кажеш за джин руми?

Поиграха джин руми. Дороти се оказа добра и все го побеждаваше. Джейкъб започна да се дразни и накрая каза:

— Не ми харесва тази игра. Какво ще кажеш за покер?

— Добре.

Джейкъб отиде при шкафа и извади оттам чипове. Върна се, раздели чиповете и разбърка картите.

Покерът беше доста по-забавен. Дороти се оказа ужасен играч. Знаеше правилата, изчисляваше вероятностите, но не можеше да блъфира и залагаше по толкова елементарен начин, че всеки път издаваше ръката си.

— Не те бива в покера — заяви самодоволно Джейкъб, след като прибра последните й чипове.

— Не съм добра лъжкиня.

— Няма спор.

— А сега какво? — попита Дороти.

Джейкъб се излегна на килима и сгъна якето си за възглавница.

— Ще спя.

— По-добре се обади на майка си, защото наближава четири. После не вади батерията, защото очаквам Мелиса да се обади. Боя се, че се е случило нещо.

Мелиса излезе от полицейския участък и се озова отново под палещите лъчи на слънцето. Извади портфейла си и преброи парите. Триста и трийсет долара. Огледа се. Както можеше да се очаква, наоколо изобилстваше с офиси на фирми за издаване на гаранции и адвокатски кантори. Видя ниска сграда, някога вероятно била мотел. Над вратата имаше табела: АДВОКАТИ.

Огледа табелата, прочете списъка с адвокати, всеки от които, изглежда, имаше своя малка юридическа практика. Как да избере? Мъж или жена? Ирландец? Италианец? Латинос? Англосаксонец? Евреин? Избра името на същия принцип, на който избираше и конете, на които да заложи на хиподрума, тоест се спря на име, което звучеше приятно. Синтия Медоус.

Почука и влезе в миниатюрна чакалня с две врати към вътрешните помещения. Едната врата бе отворена и се виждаше сумрачен кабинет.

— Да? — каза момичето на рецепцията, докато подухваше току-що лакираните си нокти.