Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Той е шериф на окръга. Постигнал е споразумение с щатската полиция за споделяне на определени отговорности. Коментарът ви е напълно неуместен. Ако не можете да платите, смятайте срещата ни за приключена. — Гласът на Медоус бе изпълнен с презрение към хората, които не разполагат с пари.

Мелиса погледна часовника. Беше почти четири. Трябваше да стигнат в Халф Муун Бей още преди два часа.

— Сетих се за един човек, на когото мога да се обадя. Мога ли да използвам телефона ви? Мобилните ни телефони също бяха откраднати.

Настъпи продължително мълчание.

— Този човек може ли да ви предостави нужните средства?

— Да — излъга Мелиса.

— Моля.

Беше точно четири. Мелиса се надяваше часовникът на адвокатката да е точен. Взе слушалката и набра номера, който й бе дала Дороти.

Телефонът иззвъня миг след като Джейкъб приключи разговора с майка си.

— Аз ще се обадя — каза Дороти. Боравеше доста неловко с телефона, но в крайна сметка успя да отговори. Вместо да го поднесе към ухото си обаче го допря до гърдите си, където очевидно бе монтиран микрофонът й. Изглеждаше толкова глупаво, че Джейкъб едва не се разсмя.

— Мелиса! — каза Дороти. — Къде си?

Джейкъб изчака няколко минути, докато Дороти слушаше безмълвно. Накрая тя каза:

— Добре. Разбирам. Мога да ти изпратя пари, но дори да го направя, той пак ще прекара нощта в затвора. Не мога да чакам до утре. Трябва да го измъкнем още тази вечер.

Отново настъпи тишина.

— За мен е опасно да се свързвам с интернет. Ботовете са още там.

Дороти изслуша Мелиса, после каза:

— Добре, нека да помисля. Няма да е лесно. Хрумна ми една идея, но може да отнеме известно време.

Затвори и подаде телефона на Джейкъб.

— Извади батерията. Моите пръсти са прекалено непохватни.

— Какво става? Приятелите ти в затвора ли са?

— Единият от тях, а колата им е задържана.

— Какво се е случило?

— Пътно нарушение. В Аризона.

— Какво ще правиш?

Продължително мълчание.

— Ще рискувам да вляза в интернет, за да проверя нещо.

— Какво ще провериш?

— Ще се поровя в мръсотията.

— Нали каза, че в интернет е опасно?

— За мен да. Но имам куче. Мога да променя кода му и да го пратя на мисия.

— Куче?

— Програма, която се държи като куче.

— Странно. Не видях никакво куче.

— То е вътре в робота заедно с мен.

Дороти замълча. Джейкъб зачака търпеливо, но тишината се проточи сякаш безкрайно дълго. Дороти изглеждаше така, сякаш спеше или бе изключена.

— Дороти, добре ли си?

Тя завъртя глава.

— Дремнах за малко. Трябва ми безжичен достъп до интернет. Тук няма такъв. Има ли наблизо къща, където да хвана сигнал?

— Всички безжични мрежи са защитени от пароли.

— Намери ми сигнал. Аз ще се погрижа за останалото.

— Навън вали.

— Нали не се страхуваш от лек дъждец? Що се отнася до мен, аз съм водоустойчива.

Джейкъб въздъхна театрално.

— Много си досадна, да знаеш!

— Помисли за това като за приключение.

— Ега ти приключението! — възкликна Джейкъб, уви Дороти в одеялото и излезе навън.

Ръмеше, а откъм океана приближаваше мъгла. Джейкъб върза робота за багажника на колелото. На няколкостотин метра по-нагоре по пътя се намираше една богаташка къща, в която сигурно имаше интернет. Със Съли често се бяха промъквали в имота. Той натисна здраво педалите по дългата алея, а сетне и по Дигс Кениън Роуд и скоро стигна павираната алея пред голямата къща. Пое по нея, но когато измина половината път и къщата се появи пред погледа му, отби и спря.

— Хвана ли сигнал?

— Слаб е — отвърна му приглушен глас. — Можеш ли да приближиш още малко?

Джейкъб скри колелото в храстите край алеята и развърза робота. Отнесе го на поляната зад къщата, където край живия плет се издигаха няколко дървета. Мина покрай дърветата и се озова зад плета.

— Как е?

— Добре. Ще помълча известно време. Няма да можем да разговаряме. Дръж ме здраво.

— Окей.

Роботът не просто замълча, а сякаш замръзна. Джейкъб зачака. Ще се поровя в мръсотията. Не бе сигурен какво точно означават тези думи. Абсурдът на ситуацията, в която се намираше — да се крие в гората и да помага на робот, или по-скоро на интелигентна софтуерна програма, — започна да избледнява. Замислеше ли се, разбираше колко удивителна е Дороти. Изглеждаше толкова истинска. Онези от НАСА сигурно щяха да са му благодарни, че се е погрижил за нея. Сигурно щяха да го наградят. А може би дори щяха да устроят някаква церемония. Най-странното бе, че започваше да харесва Дороти. Нищо, че понякога бе толкова досадна. Жалко, че не беше истинско момиче, което да иска Джейкъб да го целуне и прочие. Тази работа с целувката определено бе смахната. Що за софтуер ще поиска да го целунат?