Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Онзи, който бе поставил крака си върху гърдите му, се наведе и попита:

— Ти бегач на дълги разстояния ли си?

Ечевария отвърна на погледа му. Какви ги говореше този?

А непознатият с желязото потупа леко коляното на Ечевария с него.

— Изглеждаш як. Маратонец ли си?

Мислите на Ечевария започваха да се проясняват. Видя на заден план единия от двамата, които бяха идвали сутринта — Моро.

Грозникът се наведе по-близо.

— Знам, че ме чуваш. Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Ами… веднъж участвах в маратона. — Какви ги говореше този? Това беше някакъв кошмар. Господи, сигурно имаше сътресение. Очевидно не бе в състояние да мисли логично.

Желязото се отмести отново от главата към коляното му. Мъжът го вдигна и почука силно, болезнено по капачката му.

— Какво става, по дяволите? Какво правите?

Ново болезнено почукване, по-силно от предишното.

— Чуваш ме, нали?

— Да. Какво искате?

Напред пристъпи Моро. Изглеждаше притеснен, пребледнял, плувнал в пот, дългата му коса беше влажна. Изглеждаше и уплашен:

— Искам паролата за вашата система.

— За какво ви е?

Последва нов удар по капачката.

— Отговори на човека.

— Оу! Боли! Кои сте вие?

Двамата мъже се спогледаха.

— Паролата!

— Не, никога!

Мъжът с пистолета извади ролка тиксо, откъсна парче и с бързо движение го залепи върху устата на Ечевария. Той направи опит да се съпротивлява, да свали лепенката, да я избута с език.

Мъжът с железния прът го вдигна над главата си и го стовари с всичка сила върху коляното на Ечевария. Чу се силно пращене, като от чупене на глинен съд, и Ечевария отметна глава и изкрещя. Викът му обаче бе приглушен. Агонията бе толкова силна, че не можеше да повярва, че такава болка наистина съществува.

Двамата мъже отстъпиха назад и изчакаха, докато Ечевария се мяташе на пода, опитваше се да си поеме дъх през носа и пъшкаше.

Мъжът с желязото клекна до него.

— Ще повторим въпроса.

Болката бе нечовешка, но по-лоша дори от нея бе мъката, причинена от мисълта, че коляното му никога няма да се оправи, че никога няма да кара сърф.

Мъжът почука леко по другото му коляно.

Ечевария се опита да каже нещо, завъртя глава.

— Свалете му тиксото.

Онзи с железния прът дръпна лепенката от устата му. Ечевария изломоти нещо и пое жадно въздух. Пред погледа му отново изникна лицето на Моро, който каза:

— За бога, просто ни кажи паролата.

Лицето на Моро бе бяло като платно, по скулите му се стичаше пот.

Ечевария им я каза.

— Изчакайте да я проверя — каза Моро и я въведе в главния терминал.

— Вярна е — каза след малко и копира на една флашка данните на клиентите. — Добре, готови сме.

Мъжът с пистолета вдигна ръка. Другият отново стъпи на гърдите на Ечевария и го притисна към пода.

— Недейте! — замоли ги Ечевария. — Не, моля ви! Нали ви казах паролата!

Звукът, който прозвуча, бе като от тапешник. Ерик Моро извърна поглед, но не бе достатъчно бърз и видя експлозията от червено и сиво, изригнала от главата на мъжа. Бяха казали, че няма да го убият. Бяха казали, че няма да го убият.

— Хайде — подкани го единият киргиз и го дръпна грубо за ръката. — Тръгвай, ако не искаш да си изцапаш обувките с кръв.

Моро се обърна, призля му. Излязоха през задната врата, от която бяха влезли, и се озоваха на потъналия в мрак паркинг зад сградата. Охранителните камери висяха от прекършените си стойки; по тях се стичаше дъжд. Качиха се в колата и потеглиха бавно. Моро полагаше усилия да овладее гаденето.

— Ей, човече, дишай по-спокойно — каза единият киргиз. — Ще вземеш да припаднеш.

Оставиха го пред хотела. Завари Лансинг във фоайето, където се провеждаше дегустация на вино. Гъмжеше от юпита с изгладени панталони с цвят каки и черни пуловери, които опитваха различни сортове вино. Усети прилив на възмущение, породено от обстоятелството, че Лансинг бе останал в хотела.

Лансинг му посочи две големи кресла в едно усамотено ъгълче и когато седнаха, попита:

— Как мина?

Моро взе още се чувстваше зле. Едва преглътна.

— Каза, че няма да го убият.

— Ерик… Това е игра за големи момчета!

Мълчание.

— Ако възнамеряваш да се откажеш, това ще предизвика сериозен проблем, тъй като вече си съучастник в две убийства. Няма връщане назад.

— Не се отказвам.

— Добре. А сега… откри ли адреса?

Моро му го каза.

— Отлично! — Лансинг си погледна часовника. — Трябва да действаме още тази нощ.

— Това мисля да го пропусна.