Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Лансинг постави бащински ръка на рамото му.

— Зная, че това е труден бизнес. И на мен не ми харесва. Но стигнахме прекалено далеч, за да се откажем току-така… Освен това наградата ще е огромна. Не можеш да останеш пас. Опитът и познанията ти са изключително важни тази вечер.

Моро осъзна, че Лансинг казва истината.

— Всичко ще е наред. Вземи си чаша вино.

— И ти идваш, така ли?

Лансинг го погледна и отново постави ръка на рамото му. После го разтърси лекичко.

— Разбира се! Нали сме партньори!

Моро кимна.

— Искам да се съсредоточиш върху начина, по който ще процедираме. Ще трябва предварително да прекъснем захранването и телефоните в къщата. Трябва да планираме доста неща.

— Ако няма ток — каза Моро, — ще ми трябва портативно захранване, за да проверя данните в рутера.

— Отлично. Точно от такъв тип планиране се нуждаем. Това ще ни спести доста работа.

— И още нещо: не искам да имам нищо общо с двамата киргизци. Не ги харесвам. Те са твоя отговорност.

— Аз ще се оправя с тях. Само следвай нарежданията ми и всичко ще е наред.

Моро се почувства по-добре. От него не се искаше нищо друго, освен да изпълнява заповеди. Лансинг щеше да се нагърби с всичко останало.

— Даде ми адреса. А погледна ли къде се намира къщата? Провери ли биографиите на членовете на семейството, както те помолих?

Моро кимна.

— Домът е собственост на Даниъл Ф. Гулд, адресът е Френчманс Крийк Роуд, №3324. Потърсих мястото в Гугъл. Това е някъде в хълмовете край града. Доста е изолирано. Най-близката къща е на четиристотин метра. Гулд е някакъв изобретател, притежава компания, наречена „Чарли Роботс“. Женен, с едно дете.

— Роботи? Това е интересно! — отбеляза Лансинг.

— Кажи ми, моля те, че няма да ги убиеш — каза Моро с разтреперан глас.

— Какво означава това?

— Зависи от това колко бързо откриеш устройството. И колко бързо се съгласят да ни сътрудничат. Ако всичко мине добре, никой няма да пострада. Взимаме устройството и си тръгваме. Ще ни отнеме двайсет минути, дори по-малко.

Лансинг говореше съвсем нормално, съвсем спокойно. Нищо чудно да бе психопат. Моро като че ли започваше да се надява шефът му да е именно психопат, защото психопатите действаха изключително ефективно. Не искаше някой да умре, но още по-малко искаше да го хванат.

— Потегляме в полунощ — каза Лансинг. — А сега да се залавяме за работа и да подготвим операцията.

Уаймън Форд бе заключен в килията в единайсет сутринта, а сега бе седем вечерта. Някой бе повърнал на пода и локвичката бълвоч стоеше непочистена от часове, а горещината правеше зловонието още по-непоносимо. Нямаше къде да седне, а подът бе мокър и от урина. През килията мина смайващо голям брой задържани — пияници, дребни мошеници, наркопласьори, плюс куп най-обикновени хора, които патрулните полицаи бяха спрели на магистралата и довели в градчето досущ като него. Колите им, разбира се, бяха извозени от пътна помощ. Повечето бяха латиноси, имаше и групичка дългокоси хипита, както и неколцина с вид на клошари.

Нормалните хора, заключи Форд, се бяха скупчили в единия край на голямата килия, по-далеч от истинските престъпници. Така намираха и защита, и състрадание. Всеки от тях разказваше своята история, Форд също. Сервитьор от Лас Вегас, който отивал на гости на родителите си. Студент по бизнесадминистрация от Финикс. Барман от Мичиган, който отивал да види приятелката си в Сан Франциско. Разведен баща на две деца от Орегон, който тъкмо се връщал от среща с хлапетата. Нарушенията им бяха все едни и същи: счупен мигач, продължително шофиране в лентата за изпреварване, пукнато предно стъкло. Всички бяха спрени от полицаи и докарани в града, а за колите им щяла да се погрижи местната пътна помощ. Цената на услугата, научи Форд, бе шестстотин долара.

Доста доходоносен рекет бяха измислили в Редбо, Аризона.

Надзирателят бе мъжът с изпитото лице и оредялата коса. Седеше в стаичката си, в която кънтеше телевизор, включен на някакъв новинарски канал. На всеки половин час ставаше, обхождаше килиите, удряше с палка по решетките, както бе виждал да правят това по филмите, и крещеше: „Млъкнете, по дяволите!“. После се връщаше в стаичката си и продължаваше да гледа телевизия, докато не се появеше следващият задържан, който да бъде регистриран, сниман и тикнат зад решетките.

През тези осем часа, които Форд бе прекарал зад решетките, никой не му бе предложил храна или вода. Никой не му бе позволил да отиде до тоалетната. Не можеше да повярва, че това е възможно, че никой не е сложил край на това безобразие. Явно някой доста влиятелен човек печелеше купища пари. Мислите му се върнаха към Мелиса: чудеше се дали е постигнала някакъв успех в намирането на адвокат и измъкването му оттук.