Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Чу тежки стъпки и миг по-късно на вратата се появи шерифът, който го бе спрял на пътя. Бавно свали слънчевите си очила. Малките му очички огледаха задържаните и накрая се спряха на Форд. Физиономията му сякаш се вкамени.

— Ти!

Форд посочи въпросително към гърдите си.

Зад шерифа изникнаха двама надзиратели, които отвориха вратата на килията. Форд изпита облекчение. Мелиса най-сетне бе успяла да направи нещо.

Един от надзирателите го сграбчи и го завъртя, като междувременно го удари здраво с палката по гърба и изви ръцете му отзад, за да му надене белезници.

— Ей! — каза Форд. — По-спокойно!

В отговор получи силен удар с палка по ухото, толкова силен, че падна на колене. Усети как от разцепената кожа започва да блика кръв. Оковаха и краката му с тежки пранги и вързаха двата чифта белезници с метална верига.

— Какво, по дяволите…

Последва втори удар върху същото ухо и нова рана.

— Кога ще се научиш да си затваряш устата?

Килията се бе смълчала. Явно това не бе част от обичайната процедура.

Надзирателите дръпнаха веригата, за да го изправят, но го направиха толкова рязко и силно, че едва не извадиха едното му рамо. Застанаха от двете му страни и го побутнаха напред. Той се затътри подир едрия шериф, като едва успяваше да поддържа неговото темпо, докато онзи крачеше по дългия коридор към тежката метална врата. Слязоха надолу по стълбите. Ухото на Форд пулсираше и той усещаше как кръвта му се стича по яката и ръката му.

Минаха през още една стоманена врата, зад която започваше друг, по-къс коридор с четири стаи — по две от всяка страна — сиви стени, бетонни подове и прозорци, през които можеше да се вижда само в едната посока. Това бяха стаи за разпит. Във всяка имаше метална маса и стол в единия край и друг стол в средата, точно под силната лампа на тавана, досущ като по филмите.

Без да кажат нито дума, надзирателите бутнаха Форд към стола и го натиснаха по раменете, за да седне.

Шерифът се настани зад масата и даде знак на надзирателите да изчакат отвън, да затворят вратата и да я заключат. Форд успя да види през армирания прозорец как застават от двете страни на вратата.

Шерифът отново бе сложил слънчевите си очила. Сега ги свали, постави ги внимателно на масата заедно с палката, лютивия спрей и електрошока и каза:

— Току-що получих справка от Ню Мексико. Колата, която карате, е обявена за открадната. Неин собственик е господин Роналд Стивън Прайс.

Замълча няколко секунди, за да предостави на Форд възможност да обмисли новината.

— Това означава, че си имам работа с крадец на коли.

Форд не каза нищо.

— Ще ти задам един лесен въпрос и искам да получа отговор. След като не си Роналд Стивън Прайс, кой си?

Форд отвърна:

— Искам адвокат.

Шерифът взе палката — бавно, внимателно, — обви дръжката й с месестата си длан и пристъпи към него. Замахна и съвсем целенасочено я стовари върху подутото и разкървавено ухо на Форд. Последва нов прилив на остра болка. Шерифът се върна — все така бавно, отмерено — на мястото си, седна и остави палката на масата, като не пропусна да я подравни спрямо останалите неща върху нея. Форд, който току-що бе видял звезди посред бял ден, прочисти с мъка главата си.

Пазителят на закона плесна с ръце и го подкани:

— Опитай пак.

Форд го погледна и каза:

— Искам адвокат.

Ченгето стана отново, но този път взе лютивия спрей. Приближи се с ленива походка. Насочи спрея към очите на Форд.

— Тук, в Аризона, не позволяваме на шибаните престъпници да говорят с адвокат, докато не си признаят сами. Последен шанс: истинското ти име?

Форд затвори очи.

Струята го блъсна право в лицето. Имаше чувството, че някой е лиснал бензин върху кожата му и го е запалил. Издиша, после вдиша дълбоко и опита да отвори очи, но в тях сякаш имаше пясък, а и боляха толкова силно, че отново ги затвори. Усети как от носа му потича слуз и се спуска по устните и брадичката му, а паренето обзема не само лицето, но и врата му.

— Готов ли си да ми кажеш кой си ти? — попита любезно шерифът.

Форд се опита да отвори очи и да си поеме дъх. И преди бяха пръскали лютив спрей в лицето му, а и не само това — бяха стреляли по него с тазер, бяха го обливали със струи от водни оръдия, все неща, които бяха част от задължителното обучение на агентите на ЦРУ, с цел да ги направи по-устойчиви на разпити. Знаеше, че може да издържи. Е, поне за известно време. Чудеше се обаче дали е необходимо. Бяха разкрити и дори онези от ФБР да не бяха навързали нещата, скоро щяха да го направят.