Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Джейкъб проследи как един сърфист улови вълната, спусна се по нея и полетя в тунела със скорост петдесет километра в час, като изпреварваше едва с няколко педи надвисналата планина от разпенена до бяло вода. Мина през почти целия тунел, преди да се изкачи на гребена на вълната, а после да се спусне и да загребе, за да улови следващата.

— Видя ли? — попита Джейкъб. — Страхотно каране!

— Не разбирам нищо от сърфинг.

Джейкъб изгледа робота. Дороти отвърна на погледа му. Накрая Джейкъб поклати глава.

— Странна работа. Наистина ли си изкуствен интелект, избягал от НАСА?

— Да.

— Какво стана?

— Създадоха ме за целите на експедиция до Титан, спътника на Сатурн. Трябваше да управлявам космическа сонда, която да изследва морето Кракен.

— Уха! И защо избяга?

Мълчание. После:

— Ами… направих голяма грешка. Предизвиках експлозия.

— Какво? Онази експлозия в „Годард“?

— Да. Заради мен загинаха седем души. Чувствам се ужасно. Трябва да се реванширам по някакъв начин.

— Защо се казваш Дороти?

— Моята програмистка Мелиса ме кръсти така. На името на една истинска изследователка — Дороти Гейл.

— Коя е Дороти Гейл?

— Момичето от „Вълшебникът от Оз“.

Последва мълчание. Джейкъб бе гледал филма, но не си спомняше почти нищо.

— И какво знаеш за сърфинга?

— Много неща. Освен едно.

— Кое?

— Защо хората го правят?

Джейкъб бе изумен.

— Защото е… забавно.

— Забавно? Та това е толкова опасно! Преди минута онзи човек там можеше да загине. В интерес на истината няколко души вече са загубили живота си тук, край Маверикс.

— Какво толкова? Сърфирането по големи вълни е опасно.

— Но защо някой ще рискува живота си — най-ценното си — заради някакво си забавление? А и какво, по дяволите, означава забавление ? Това едно от онези фундаментални неща, които не проумявам у човешките същества. Защо някой рискува живота си, за да катери планини, да кара екстремни ски или да язди големи вълни?

— Обичаме тръпката.

— Това не е обяснение.

— Съжалявам.

— Не разбирам и още нещо. Защо ти искаш да караш сърф?

— Че защо да не карам сърф? — учуди се Джейкъб.

— Ами с този крак никога няма да станеш добър. Никога няма да яхнеш онези големи вълни.

Джейкъб впери поглед в робота. Бруталната истина в думите му сякаш го зашлеви. Долови леко потрепване в ъгълчетата на устата си. Господи, нали нямаше да заплаче?

— Някой ден може и това да стане — успя да каже. — Кой знае?

— Тогава да анализираме същността на второто нещо, което не разбирам — продължи Дороти. — Защо човешките същества се самозаблуждават?

Джейкъб се окопити, но с доста усилия. Все пак разговаряше с някакъв си робот, глупава програма, а не с човешко същество.

— Дори не зная защо те слушам. Ти си просто един робот.

— Всъщност аз съм софтуерна програма. Робота го взех назаем.

— Програма, робот — на кой му пука? Дали да не те завия с одеялото?

— Моля те, недей!

Джейкъб зарея поглед над морето. Видя същия сърфист да улавя нова вълна. Двама души с джетове следяха дали всичко ще е наред. Вълните бяха големи — поне по пет-шест метра. Не се съмняваше, че това с Еди Чанг, многообещаваща млада звезда в язденето на големи вълни от Южна Калифорния. Съжали, че не си беше взел бинокъла.

— Мога ли да ти задам още няколко въпроса? — попита Дороти.

— Чакай. Искам да видя това.

Чанг — Джейкъб вече бе съвсем сигурен, че е именно той — загреба мощно с ръце и когато се изкачи на гребена на вълната, последва нещо, което много наподобяваше свободно падане. Спусна се прекалено бързо по почти вертикалната стена на вълната и мигом бе затрупан от побелялата от пяна водна маса. Двата джета не закъсняха да се стрелнат към мястото, за да го измъкнат от водата, но след десетина секунди Чанг сам изскочи от разпенените вълни. Отново се бе качил на сърфа — леко приведен, докоснал дъската с едната си ръка — и когато видя младежите с джетовете, вдигна палец, за да им покаже, че всичко е наред. Изглеждаше толкова спокоен, невъзмутим дори, сякаш не се бе случило нищо.

— Ох! — възкликна Джейкъб. — Отърва се на косъм.

— Не съм имала много възможности да разговарям с хора — продължи Дороти. — Затова бих искала да ти задам няколко въпроса.

Джейкъб кимна.

— Добре, питай.

— Как се чувства някой, който има тяло?

„О, боже!“

— Не зная… Просто го имаш и това е.

— Но как се чувстваш, когато нещо те боли например?

Джейкъб се сети за крака си. Пак го болеше, макар това да не бе истинска болка, а по-скоро неприятно усещане.