Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Момче? На колко години е?

— Четиринайсет.

— Господи, не можа ли да намериш някой друг?

— Времето ме притискаше — отвърна хладно Дороти. — Сега слушайте: разстоянието между сегашното ви местоположение в Албакърки и Халф Муун Бей е хиляда седемстотин петдесет и пет километра. Това са шестнайсет часа път. Ако потеглите още сега, без да нарушавате ограничението на скоростта, ще пристигнете тук в два следобед. Към момента агентите на ФБР не издирват колата ви. Но хората могат да се приберат у дома си всеки момент и да я обявят за открадната. Така че, моля ви, побързайте.

— Как ще се свържем с теб? — попита Форд.

Дороти им продиктува номера на мобилния телефон, от който се обаждаше.

— Телефонът е на Джейкъб. Ще го включвам за шейсет секунди на всеки кръгъл час, в случай че ви се наложи да се свържете с мен. Моля ви да звъните от улични телефони. Благодаря.

Форд пак чу — или поне така му се стори — въздишка на облекчение.

— Да се качваме на колата и да потегляме — каза Мелиса, затвори компютъра и го прибра в чантата.

Моро караше джипа — „Линкълн Навигатор“ — през Халф Муун Бей, Калифорния. Бяха в красив елегантен квартал с белосани сгради, картинни галерии, бутикови пивоварни, магазини за подаръци и изискани кулинарни, предназначени за богати изискани хора, които се занимаха с развъждането на коне. Градчето бе заобиколено от потънали в зеленина хълмове от едната страна и морето от другата. Беше утро и кварталът тъкмо се събуждаше, но местата за паркиране вече се изпълваха с бели лексуси, мерцедеси и пикали последен модел. Всички по улиците бяха млади, слаби и русокоси. Навсякъде цареше атмосфера на пари, изкарани с усилен честен труд. Нищо общо с Уолстрийт.

— Бих могъл да живея тук.

— Ще ти липсва вездесъщата миризма на гниещ боклук, която се носи сутрин над улиците на Ню Йорк — отбеляза Лансинг.

Моро посочи.

— Ето, „Бейнет Интернет Сървисиз“.

— Паркирай на следващата пряка — каза Лансинг. — Ще повървим пеша, ще се огледаме и ще закусим в онова кафене ей там. Срещата ни е в девет.

Моро подмина пресечката и паркира под ъгъл между един миникупър и една „Тесла“. Слезе от колата. Лансинг го последва.

Моро се почувства малко неловко в компанията на Лансинг, който рязко контрастираше с хората тук — глътнал бастун патриций от Източното крайбрежие с тъмен костюм, очила с рогови рамки и оксфордски обувки. Моро повече приличаше на местен с дългата си коса, впити джинси и младежки очила. И двамата обаче имаха мръснобялата и дори пепелява кожа на нюйоркчани. Всички около тях имаха страхотен слънчев загар.

Тръгнаха по улицата и макар да изглеждаха странна двойка, никой не им обърна внимание. „Това все пак е Калифорния — каза си Моро, — където хората изповядват принципа живей и остави другите да живеят“. Подминаха сградата на „Бейнет“ и спряха пред съседното кафене.

Централата на компанията се помещаваше в елегантна къща от двайсетте години на двайсети век, превърната в офис сграда. Всичко бе толкова чисто и подредено, че чак подразни Моро. Както го бе подразнило и обстоятелството, че някакъв си дребен интернет доставчик разполага с толкова добра защита, че въпреки всички усилия, които бе положил, не бе успял да проникне в системата му. Очакваше да открие семейна компания, чиято защитна стена да е пълна с дупки като швейцарско сирене, а вместо това завари перфектна защита без нито един пропуск. Достъпът до хардуера на фирмата минаваше през втора компютърна мрежа, която разполагаше със списъци за контрол на достъпа и модерна система за откриване на нарушители. И сякаш това не бе достатъчно, „Бейнет“ бяха скрили данните на своите клиенти зад собствена защитна стена.

В какво се превръщаше този свят?

Доставчиците на интернет обикновено разкриваха информация за своите клиенти само след получаването на съдебна заповед. Тук обаче ставаше въпрос за малка фирма с един собственик. Трябваше да убедят въпросния собственик — някой си Уилям Ечевария — да им предостави информацията, свързана с въпросния айпи адрес. Моро бе потърсил информация за него в интернет, бе прегледал страницата му във Фейсбук, коментарите му в Туитър и дейността му във всички останали социални медии. Хората споделяха толкова много информация онлайн, че за един хакер не бе проблем да отговори на контролните въпроси като моминско име на майката, името на домашния любимец или на най-добрия приятел от училите, допълващи обичайните пароли за достъп. Събраната информация обаче не му помогна нито да влезе в личните сметки на Ечевария, нито да разбие някоя от паролите на „Бейнет“. И все пак усилията му не бяха отишли напразно. Моро научи доста неща — Ечевария бе на четирийсет и пет, мексиканец по произход, пристигнал в Щатите като бебе, получил гражданство преди дванайсет години, като скаут получил възможно най-високия ранг — орел, завършил Калифорнийския университет в Сан Диего, запален почитател на сърфа и спортните коли. Притежаваше къщата, в която живееше, плащаше си редовно ипотеката, имаше жена и две деца. Спечелил бе известна сума в Силициевата долина и преди пет години бе купил този доставчик на интернет.