Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Настъпи гробовна тишина. Майка му замръзна, баща му се вкамени. Това продължи частица от секундата, но бе напълно достатъчно Джейкъб да осъзнае, че каквото и да става с онзи робот, баща му няма нищо общо с това. Не беше игра. Определено не беше игра.

— Къде чу това име? — попита най-сетне баща му с прекалено спокоен тон.

— Кажи ми просто коя е Андреа.

— Добре — отвърна баща му и се покашля неловко. — Възнамерявах да ти кажа, когато пораснеш още, но… — Млъкна и погледна майката на Джейкъб. Момчето видя, че тя е ядосана и полага неимоверни усилия да си държи устата затворена. Накрая, когато мълчанието се проточи прекалено дълго, тя не издържа и каза:

— Хайде, Дан, кажи на Джейкъб онова, което трябваше да му кажеш много отдавна.

— Ами… аз… чаках подходящия момент… Както и да е… нищо особено. Андреа беше… ами, бяхме женени за кратко, когато бях млад и глупав.

Джейкъб чакаше баща му да продължи.

— Запознахме се в колежа… бяхме млади и глупави, оженихме се веднага след като завършихме. Бракът ни продължи една година, после се разделихме — като приятели. Това е всичко.

— Андреа била ли е бременна? — попита Джейкъб.

Сега вече майка му го изгледа остро.

— Бременна?

Баща му се изчерви целият, а ръцете му замачкаха нервно списанието.

— Забременя и пометна. Всичко това се случи много бързо… и много отдавна. Както казах, възнамерявах да го споделя с теб, когато пораснеш още малко.

— Никога не си ми казвал за бременността й, Дан — обади се майка му.

— Виж, Памела, стана съвсем случайно, а и тя пометна в самото начало. Това не е истинска бременност.

— Бременността си е бременност — не отстъпи майка му.

Джейкъб се изправи, но прекалено бързо, и остра болка прониза крака му.

— Добре. Не че ми пука. Просто исках да знам.

— Но… как научи това? — попита баща му. — Да не би някой да ти е казал? Психотерапевтката?

Джейкъб поклати глава.

— Не.

— Тогава как?

— Интернет е пълен с информация — отвърна Джейкъб.

— Това го има в интернет?

— В интернет има всичко, тате. Отивам да си довърша домашните.

— Джейкъб, трябва да поговорим за това. Разстроен ли си? Какво си мислиш? Сподели с нас.

— Не искам да споделям нищо. И без това не правя друго, само споделям. Писна ми!

Стана, излезе от трапезарията и затръшна силно вратата на стаята си. Чу ядосания глас на майка си, а после и тихите сконфузени отговори на баща си. Отвори вратата на килера и погледна Дороти. Тя също го погледна.

— Много ти благодаря — каза Джейкъб. — Сега се карат.

— Предупредих те, че няма да е приятно.

Джейкъб продължаваше да се взира в робота. Вече знаеше, че това не е нито игра, нито терапия, но това само задълбочи объркването му. Що за лудост? Програма, избягала от НАСА?

— Всичко ще е наред — обеща роботът. — Сега, след като знаеш, че това не е игра, ще ми помогнеш ли?

— За какво да ти помогна?

— Трябва да ме скриеш за следващите един-два дни.

— Къде?

— На някое сигурно място. Изолирано. Където никой да не ни намери.

— Защо? И докога?

— Докато приятелката ми Мелиса дойде да ме вземе. После ще си тръгна, животът ти ще продължи постарому и можеш да забравиш за мен.

— Коя е Мелиса?

— Моята програмистка. Тя ще дойде и ще ме поправи.

— Какво не ти е наред?

— Сложно е за обяснение. Виж какво, ще ми помогнеш ли, или не?

Джейкъб се загледа в робота. Тази история бе толкова откачена… Поклати глава.

— Не знам. Аз съм само на четиринайсет. А и не съм добре, забрави ли? Не можеш ли да се намериш някой друг?

— Съжалявам, Джейкъб. Няма къде другаде да отида.

— Какво искаш да направя?

— Първо — каза Дороти — трябва да се обадя по телефона. Ще ми услужиш ли с твоя?

На вратата се почука и Форд попита:

— Кой е?

— Телефонно обаждане за Мелиса Шепърд.

Форд отвори. Мъжът от рецепцията му подаде телефонна слушалка и каза сърдито:

— А бе вие нямате ли си мобилни телефони?

— Не — отвърна Мелиса, която бе застанала до Форд, и взе телефона, — нямаме.

— Не се бавете, имаме само две линии — изсумтя мъжът и затвори вратата.

— Ало? — каза Мелиса и се облещи от изненада. — Дороти е!

— Включи я на високоговорител.

Тя остави телефона на бюрото и натисна бутона на високоговорителя.

— Нямаме много време — предупреди ги Дороти, — така че слушайте внимателно.

— Какво стана?

— Преследваха ме онези брокери. Сега съм в Калифорния. Трябваше да напусна интернет. Намерих убежище в един малък робот.