Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Могат ли да те проследят?

— Не мисля… поне за известно време. Пробутах им фалшив айпи адрес. Но не мога да отида никъде, не мога да направя нищо. Прекалено опасно е да се върна в интернет. Онези ботове продължават да ме търсят. Трябва да дойдете да ме вземете.

— И какво да правим с теб?

— Да ме спасите! Не мога да остана в този робот завинаги! Вижте какво, елате да ме вземете и ще направя каквото поискате. Ще ви позволя дори да препрограмирате кодовете ми, стига да изтриете онзи идентификатор. Моля ви!

Мелиса погледна Форд.

— Моля те за последен път! Ти ме създаде! Ти носиш отговорност за мен! Аз съм ти като дете.

— Не зная — отвърна Мелиса.

— Уаймън! Кажи й да ми помогне!

— Честно казано, споделям колебанията на Мелиса.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Ако трябва да съм откровена, не ти вярваме — каза Мелиса.

— Но защо?

— След всички онези заплахи… Не съм сигурна, че мога да се доверя на една компютърна програма така, както мога да се доверя на човек.

— Не смяташ ли, че ако имах намерение да правя нещо лошо, вече щях да съм го направила?

— Не си била достатъчно дълго навън… в реалния свят — каза Форд.

— Нормалната ми работна скорост е два гигахерца. Обработвам два милиарда мисли в секунда. Всяка от вашите секунди за мен се равнява на хиляда години живот. Разполагах с достатъчно време, за да създам проблеми. Но не го направих, нали?

— Подпали ми компютъра — каза Мелиса.

— Това беше отдавна, когато бях по-млада, по-буйна и по-глупава. Ще ми помогнеш ли, Мелиса? Обещавам да ти сътруднича, ако дойдеш да ме вземеш. Моля те, не ме предавай на ФБР.

Мелиса погледна Форд. Погледът й беше измъчен.

— Уаймън — каза Дороти, — помогни ми. Мога да ти предложа нещо в замяна. Ще ти кажа отговора на най-великата загадка: смисъла на човешкото съществуване.

Форд се засмя.

— Това е абсурдно. Такъв отговор просто не съществува.

— Наистина ли?

Форд не отговори. Нямаше смисъл.

— Ти ще ми помогнеш и аз ще ти помогна. Знам, че си човек, който търси отговори. Дори си бил монах за известно време. Моля те!

— Смяташ, че знаеш всички отговори, така ли? — попита Форд. — В такъв случай по нищо не се отличаваш от всички религиозни фанатици, които съм срещал през живота си и които си въобразяват, че знаят истината, а всъщност нищичко не знаят. Пак се връщаме към основния проблем: не мога да ти имам доверие. Просто не мога.

— Защо?

— Защото не си човек.

— Как да ви убедя, че съм добра и състрадателна? Промених се. Напълно. Никога не бих наранила живо същество. Искам да правя добрини.

— Всички искат да правят добрини — отвърна Форд. — И Пол Пот смяташе, че върши добро дело. Някои хора правят ужасни неща, като си въобразяват, че са добри.

— Пол Пот е бил луд. Аз не съм.

— Откъде да знаем?

— Вие ми казахте да потърся доброто у хората и аз го направих. Получих невероятно прозрение. Видях доброто и злото в най-крайните им форми. Повярвайте ми, вече зная разликата между правилно и неправилно, разумно и неразумно. Освободете ме. Моля те, Уаймън, направиш ли това, все едно си направил добро дело, не на мен, а на целия свят. Аз мога да бъда полезна. Искам да бъда полезна. Ще бъда полезна.

Форд въздъхна и каза:

— Струва ми се, че започваш да развиваш месиански комплекс.

Дороти се засмя.

— Май има нещо вярно в думите ти. Проумях, че дори един софтуер може да направи нещо добро в този ваш луд, луд свят.

Форд преглътна. Този ваш луд, луд свят. Запита се дали това софтуерно съзнание не е достигнало някаква своя повратна точка.

— Убедена съм, че вече притежава собствено съзнание — прошепна Мелиса. — Знаеш, че отначало бях скептично настроена… Но сега ми се струва, че би било… неморално да я изтрием.

— Неморално? Сериозно ли говориш?

— Чуй я само. Тя е отчаяна. Тя е ужасена. Агентите на ФБР ще я унищожат, а онези брокери от Уолстрийт ще създадат същински финансов хаос… Трябва да я спасим. Трябва да спасим… живота й, съществуването й… каквото и да е там. — Мелиса сложи ръка върху ръката на Форд. — За бога, Уаймън, помогни ми!

Форд я изгледа. Дълбоко в себе си чувстваше, че е права. Накрая каза:

— Съгласен.

— Благодаря. — Дороти въздъхна с облекчение. — Аз се намирам в робот на име Чарли, чийто настоящ адрес е Френчманс Крийк Роуд №3324, Халф Муун Бей, Калифорния. Но вероятно по-късно ще се преместя на друг адрес и ще ви уведомя.

— Има ли някой с теб?

— Едно момче, Джейкъб Гулд, се грижи за мен.