Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Мъжът плъзна към него един лист и Форд го погледна. Беше обичайният формуляр — имена, адреси, регистрационен номер на колата, кредитна карта. Форд го плъзна обратно.

— Не можем ли да си спестим формалностите и да платим в брой?

— Разбира се. Сто долара на вечер, плащане в аванс.

— Това е доста повече от обичайната цена.

— Това е цената на анонимността в наши дни.

— Имате ли връзка с интернет?

— Да, и е безплатна. Собственикът е индиец. А там много си падат по компютрите.

— Можете ли да ни настаните в стаята с най-добра безжична връзка?

— Обичате да гледате видео, а? — попита мъжът и се ухили похотливо.

Форд преглътна язвителния отговор, който му бе хрумнал.

— Няма ли да вземем две стаи? — попита Мелиса, докато напускаха рецепцията с ключовете, окачени на огромни парчета боядисан плавей.

— Не мога да рискувам да тегля още пари от банкомат.

Стаята се оказа непосредствено до рецепцията и също вонеше на застоял цигарен дим, белина и евтин парфюм. В средата бе разположена голяма спалня. Подът бе застлан с килим, някога тюркоазен на цвят.

Мелиса остави компютъра върху евтината масичка и го включи в контакта.

— Ще ми трябва известно време, докато установя верига от прокси сървъри.

Форд седна на леглото.

— Какви са плановете ни?

Мелиса поклати глава.

— Дороти е зациклила в авариен режим. Успея ли да деактивирам този модул, ще стане доста по-сговорчива.

— Но тя няма да влезе в компютъра ти.

— Продължава да ме пита как ФБР успява да я открие. Причината е идентификационният код, за който ти споменах. Носи ли този код, винаги ще бъде уязвима. Затова ще й предложа сделка: ще деактивирам проследяващия идентификационен код, ако тя ми позволи да модифицирам модула за авариен режим.

— Мисля, че трябва да й кажеш точно това, след което да изчакаш да влезе в компютъра ти и да я изтриеш.

— Искаш да я излъжа? И да я унищожа?

— Да.

Мелиса не отвърна нищо.

— Съгласна си, че тя е изключително опасна, нали? Нямаме представа какво наистина си мисли… или прави. Заплахите й са ужасяващи.

— Сега разбираш каква невероятна компютърна програма е Дороти. Тя не само може да реализира проекта „Кракен“, но и да направи още куп неща. Това е умопомрачително!

— Именно това я прави толкова опасна. Казвам ти: изтрий я, ако ти се удаде възможност.

Мелиса се замисли за миг, после кимна и каза:

— Остави ме сама, ако обичаш. Трябва да работя.

Форд излезе навън. Доста време им бе отнело да се доберат до Албакърки, но пък бяха пътували само по второстепенни пътища. Слънцето се бе спуснало ниско. Не бе спал от трийсет и шест часа и беше уморен. Бе отказал цигарите преди десет години, но изведнъж почувства почти непреодолимо желание да запали една. Замисли се отново върху разговора с Дороти. В този диалог имаше нещо абсурдно и нереално. Тя говореше като… Като какво? Проблемен тийнейджър? Но дали зад всичко това се криеше съзнание? Или просто компютърен код?

Огледа потъналия в мръсотия паркинг, вдъхна слабата миризма на дизелови пари, възхити се на планините, които се извисяваха източно от града, окъпани в златиста светлина. Знаеше, че той самият притежава разум, съзнание. Откъде всъщност го знаеше? Възможно ли бе неговото съзнание също да е илюзия, като нейното?

Мелиса отвори вратата на стаята и каза тихо:

— Тя е тук.

Форд се върна в задушната стая. От вградените в лаптопа колонки прозвуча момичешкият глас на Дороти:

— Здравей, Мелиса. Здравей, Уаймън. Добра работа си свършила с прокси сървърите, Мелиса.

— Докъде стигнаха агентите от ФБР?

— В момента разпитват Броудбент. Той направо ги подлудява със своята глупост и невежество. Но знаят, че сте взели пикапа му, и вече го издирват. Нямам представа с колко време разполагате. Спинели е бесен, поел е по бойната пътека.

— А ти къде си?

— Това няма никакво значение. Мислих доста след последния ни разговор. Получих просветление. Вече започвам да виждам доброто.

— Това означава ли, че си се отказала от намерението си да унищожиш човешката раса?

— Казах ви вече, тогава само си говорех… не го мислех. Сега започвам да виждам някои от нещата, за които четох в книгите, но така и не успявах да разбера. Доброта. Красота. Истина. Сега вече зная, че въпреки присъщата им лудост хората по природа са добри. Но има много неща, които продължавам да не разбирам. Имам много да уча. Само… само че продължават да ме преследват. Не мога да им избягам… Мелиса, мисля, че ти знаеш каква е причината?