Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Спасение нямаше. Щяха да я разкъсат. Направи последен, отчаян опит да се измъкне, а вълците се зъбеха, ръмжаха и скъсяваха разстоянието. И докато тичаше през дълбокия сняг, изживя един блажен и възвишен момент на откровение, че това не е краят, а началото на ново пътуване, което трябва да предприеме. Преди бе объркана, изгубена, бродеше в мъгла от страх, омраза и жажда за отмъщение. Но сега бе открила различна и възвишена истина. Една толкова човешка истина. Обичай врага си. Обичай врага си. Вълците и хората, които ги бяха изпратили, бяха нейният враг. Ако от нея се очакваше да ги обича… как точно трябваше да го направи?

И изведнъж, благодарение на необикновено прозрение, разбра. Да, човешките същества бяха побъркани, жестоки, себични и бяха отговорни за чудовищни беди. Всичко това надделяваше над малката частица доброта и красота, които създаваха. Но не това бе важното. Важното бе, че те бяха способни да вършат добро.

Те я бяха създали. Тя бе тяхно дете. И тя, досущ като онзи луд човек Исус, щеше да ги спаси. Щеше да спаси дори лошите. Всъщност най-вече лошите. В това се криеше смисълът на онова послание: обичай врага си.

Вълците я наобиколиха, виеха, ръмжаха, от муцуните им излизаше пара, капеха лиги. Приближиха още. Започнаха да стесняват кръга.

Лансинг — наблюдаваше графичното изображение на интернет върху екрана — видя как от един възел излезе самотна жълта линия, последвана от още една и още една, а после отвсякъде започнаха да изскачат жълти линии, устремени във всички посоки, а възлите разцъфнаха в жълто като пролетни цветя. Процесът беше бавен, отне минути. Гледката бе хипнотизираща. Стаята бе потънала в тишина. Минутите се точеха и изображението на екрана започна постепенно да се променя.

След около половин час се появи бяла линия, последвана от втора, трета… Възлите започнаха да мигат в бяло.

— Какво става?

— Преследват я — каза Моро. — Работи… Опитва се да избяга от ботове, като навлезе в бързи води, където скоростта на интернет е особено голяма. Но не може да им избяга, защото е голяма и тромава, докато те са малки и бързи.

Последваха няколко мъчителни минути, през които изображението на екрана се променяше като бавен, много бавен фойерверк. За пореден път на Лансинг му мина през ума колко полезен е Моро и как трябва да направи всичко по силите си, за да запази лоялността и привързаността му. Моро бе незаменим. Когато приключеха — ако планът им проработеше, разбира се, — щеше сериозно да обмисли възможността да направи Моро младши съдружник в компанията.

— Давай! — промърмори Моро, вперил в екрана широко отворените си очи. — Давай!

Бяло и жълто, бяло и жълто. Следващите минути изминаха в пълна тишина.

— Сега вече бяга — каза Моро. — Притиснали са я.

Малки участъци от мрежата започнаха да премигват в червено.

— Какво означава червеното?

— Забавяне на интернет трафика. Ботовете я приближават и това води до задръстване на системата. Това е добре, защото по този начин забавят и нея.

— Ще избяга ли?

— Не мисля. Все пак става въпрос за петдесет милиона бота срещу един супербот.

Това преследване бе удивително. Когато Лансинг навлезе в света на високочестотната търговия, сделка, сключена за половин секунда, се смяташе за бърза. Днес това ставаше за няколко милисекунди. Скоро високочестотната търговия щеше да се измерва в микросекунди. Лансинг се развълнува при мисълта какви нови възможности може да разкрие пред него тази програма Дороти. Искаше му се на неговия старец, изкуфелия му баща, да са му останали достатъчно мозъчни клетки, за да види от старческия си дом как синът му завладява Уолстрийт.

Лансинг обаче не биваше да слага тигана, докато рибата е още в морето. Трябваше да измине още дълъг път, а зад гърба си вече бе оставил един труп. Беше се изненадал колко лесно и колко успешно бе минало това убийство. Повечето убийства, каза си той, се извършват от глупави, неорганизирани, неподредени хора, които се оставят да ги хванат. Успешният убиец просто трябва да е по-умен от полицията, нищо повече. Толкова ли бе трудно това?

Моро плесна с ръце и размаха юмрук във въздуха.

— Хайде, хайде! Приближават!

Голям възел в единия ъгъл на картата грейна в бяло. Активността в този участък на мрежата започна да се усилва, а бялото — да покрива все по-големи площи, след което да преминава в премигващо червено.

— Пипнаха я! Приклещиха проклетата кучка!