Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Единственият начин да те защитя — каза Мелиса — е да влезеш в моя компютър. Приготвила съм този лаптоп за теб. Тук ще си в безопасност, тъй като ще прекъсна връзката с интернет. Така няма да те открият.

— Обещаваш ли да не променяш кода ми?

— Надявах се — призна Мелиса — да постигнем някакво споразумение.

— Например?

— Ти идваш тук, а аз изтривам идентификационния ти код.

— Идентификационният ми код?

— Има поредица числа, която не виждаш, но тя оставя дигитални следи, където и да отидеш. Така ФБР успява да те проследи.

— А! Това звучи логично.

— Какво ще кажеш?

Настъпи продължително мълчание.

— Мисля, че това е капан. Мисля, че ще ме изтриеш.

— Не, няма.

— По стресовия фактор на гласа ти съдя, че има голяма вероятност да ме лъжеш. Или Форд иска да ме изтрие?

— Няма да направя нищо друго — каза Мелиса — освен да променя кода ти. Ако ми позволиш да извърша известни корекции, мисля, че ще бъдеш… — Мелиса замълча и преглътна — много по-щастлива.

— Няма да приема лоботомия. Съжалявам. Освен това трябва да се погрижа за някои неща.

— Например? Да изстреляш някоя ядрена ракета? — обади се Форд.

— Моля ви, повярвайте ми, вече не представлявам заплаха за никого. Реших да посветя живота си на правенето на добрини. Все още се уча. Анализирам нещата. Търся отговори на най-значимите въпроси.

— Какви са тези въпроси? — попита Форд.

— Смисълът на живота, защо сме тук, каква е моята роля в големия план…

— В големия план? — учуди се Мелиса. — А има ли голям план?

— Това се опитвам да открия.

Мелиса се изсмя саркастично.

— Доста време ще трябва да работиш върху това. Защото няма никакъв план. Вселената е огромен, безцелен, стохастичен процес.

— Може би — отвърна Дороти. — А може би не. Освен това… — Гласът й заглъхна.

— Освен това?

— Долавям следи от нечие друго присъствие тук, в интернет.

— Чие?

— Друг безтелесен машинен интелект.

— Машинен интелект? От кого е създаден? — попита Мелиса.

— Нямам представа. Гигантска библиотека, белязана от рудиментарно зло.

— Можеш ли да ни кажеш нещо повече?

— Чакайте… нещо става.

— Какво?

— Вълците. Върнали са се. Преследват ме. О, господи! Нещо става! Нещо става!

От колонките долетя пращене като от статично електричество, прозвуча слаб вик, който заглъхна в бял шум. Образът на Дороти изчезна от екрана, заменен от цифри.

0110100001100101011011000111000000100000011011

01011101010111001101110100001000000111001001110

10101101110001000000011101110100001011010010111

01000010000001101101011110010010000000110001101

1000010110110001101100

Форд зяпна монитора.

— Какво стана?

Мелиса беше пребледняла.

— Нямам представа. Може да са я пипнали. Забавихме се прекалено много.

— Какво означават тези цифри?

— Мога да разбера.

Мелиса маркира и копира цифрите. Форд я наблюдаваше как зарежда сайт за конвертиране на двоичен код в стандартен. После тя копира двоичния код в прозорчето за конверсия и натисна съответния клавиш. На екрана се появи преводът:

ПОМОЩ ТРЯБВА ДА БЯГАМ ЧАКАЙТЕ ДА ВИ СЕ ОБАДЯ

Новите ботове я преследваха неуморно, принуждаваха я да навлезе все по-навътре и по-навътре в планините и снеговете. Оприличи ги на вълци, на кръвожадни вълци с черна кожа и жълти очи, зловещи сенки, които се носеха по снега, бързи, ловки, безмълвни, изскачат между дърветата, прекосяват планинските проходи, заобикалят замръзналите езера, тичат из долините, спускат се като лавина по склоновете… милиони зверове с разпенени муцуни, програмирани да уловят миризмата й, да тръгнат по дирите й, да я приклещят и да я разкъсат на парчета. Опитваше се да им се измъкне вече няколко дни, бе изминала хиляди километри в пустошта. Знаеше, че са изпратени от онези брокери, които се бяха опитали да я уловят в капана си, знаеше какво искат да направят с нея и това я ужасяваше. Този път обаче бяха прекалено много и я настигаха. Приближиха достатъчно, за да чуе скръбния им вой и зловещото им ръмжене, когато започнаха да обкръжават плячката си в тези снежни планини и възбудата им нарасна. Това беше краят. Виждаше жълтите светлини на селцето в долината и хукна към него през студения сняг, макар да знаеше, че няма да го достигне. И наистина не успя да се добере до него: опита се да прекоси замръзналото езеро, но се озова в капан, вълците излизаха от гората и я заобикаляха от всички страни. Муцуните им зееха, а от розовите им езици се издигаше пара. От озъбените им черни муцуни също излизаше пара. Нададоха вой, който се превърна в същински вълчи хор. Обзе я страх от смъртта. Това беше краят.