Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Докато се разхождаше из апартамента, чуваше бързото тракане на Моро по клавиатурата, което долиташе през отворената врата на кабинета му. Никога не бе чувал някой да пише толкова бързо.

Пицата пристигна с двулитрова бутилка диетична кока-кола. Лансинг прие и плати доставката, тъй като не искаше да безпокои Моро. Занесе му храната. Скоро из апартамента се разнесе миризма на чесън и аншоа, придружена от шумно мляскане.

— Добре — извика Моро с пълна уста. — Готови сме да задействаме бота. Ела да го видиш.

Лансинг влезе в кабинета.

— Какво толкова има за гледане?

— Ще заредя най-новата версия на картата на интернет, създадена от Опти 24. Когато активирам моя ботнет 25, зомби компютрите ни ще пуснат милиони ботове в интернет и всеки от тези ботове ще търси идентификационния номер на Дороти. Всеки бот носи копие на Злата вещица. Ще се понесат подире й като ято пчели, ще я притиснат в някой ъгъл и ще манипулират идентификационните й регистри. Когато приключат, с нея ще е свършено.

— Сигурен ли си, че идеята ти ще проработи?

— Напълно. Но може да има странични ефекти. Може например да забави определени участъци от мрежата, може да доведе дори до срив. Някои хора ще се ядосат и впоследствие ще потърсят виновника.

— Ще те открият ли?

— Никакъв шанс.

— А могат ли да я проследят дотук?

— Не. Правя всичко това с помощта на верига от прокси сървъри, чието начало е зомби компютър в Шанхай, собственост на поделение 61398 на Китайската народноосвободителна армия. Това е отделът им, който отговаря за воденето на кибервойна — засмя се Моро. — Най-хубавото в цялата история е, че всички ще предположат, че това е работа на китайците. Никой няма да си каже: „О, трябва да е някой американски хакер, започнал атаката от прочутия китайски център за водене на кибервойни“.

— Как, по дяволите, си поставил под контрол компютър в тази сграда?

— Не съм аз. Един от приятелите ми в Джондоу го направи, най-вероятно е китайски дисидент, който работи там. В Джондоу не се познаваме, не знаем истинската самоличност на останалите.

Моро се обърна към монитора. Прокара пръсти през косата си и продължи да пише. Лансинг си погледна часовника: наближаваше полунощ. Кутията за пица бе захвърлена в един ъгъл заедно с празната бутилка от кока-кола. Лансинг намираше за отвратителна миризмата, която се носеше от нея, но реши да не й обръща внимание. Молеше се на господ идеята на Моро да проработи. След като чу какво е направила Дороти в асансьора, реши, че иска програмата повече от всякога. Тя бе пробила най-мощната защитна стена на Уолстрийт и бе манипулирала Моро, за да получи възможност да се измъкне, след което го бе убедила, че е отровен.

С програма като тази светът щеше да се озове в краката му.

Докато Моро продължаваше да трака по клавиатурата, върху четирийсетинчовия монитор се появи необикновено изображение. Удивително красива графика, фантастично сложна, многоцветна паяжина, която се въртеше бавно в черното пространство.

— Това — каза Моро — е интернет.

— Удивително!

— Когато натисна този ключ — продължи Моро, — ще се появят жълти линии, а някои възли също ще се оцветят в жълто. Това са ботовете, заредени със Злата вещица, излезли на лов за Дороти. Когато открият дирите й, ще видиш ярки бели линии и възли. Това ще се случва в реално време и може да продължи няколко минути или няколко часа. Всичко зависи от това какво ще направи онази мръсница, когато открие, че я преследваме.

Лансинг придърпа стола си и загледа картата на интернет на екрана. Беше доста напрегнат.

— Три, две, едно, старт! — каза Моро и натисна клавиша.

Мотел „Бакару“ в Албакърки бе очарователно място, но с онова очарование, присъщо на декора за някой особено зловещ филм на ужасите: ниска боядисана в тюркоазено сграда с пластмасова табела, изобразяваща каубой, яхнал побеснял жребец и размахал ласо. Някой бе хвърлил камък и бе пробил дупка в табелата.

Мелиса излезе от колата и погледна пластмасовата табела.

— Ама че вкус има тази Дороти!

Влязоха в занемарената рецепция, в която вонеше на цигарен дим. Зад евтиното пластмасово бюро се бе настанил мъртвешки блед слаб мъж с голяма каубойската шапка върху съсухрената си костелива глава.

— Да? — каза само мъжът.

Форд забеляза, че кървясалите му очи изучават пищния бюст на Мелиса. Това го подразни, макар да не можеше да си обясни защо.

— Искаме стая за ден или два.