Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Това бе част от семейната история — как дядо му продал земята по време на Голямата депресия на цена от два долара и петдесет на декар. Баща му все повтаряше, че днес тя би струвала петдесет милиона. И какво направил дядо му с парите? Инвестирал ги в „сигурни“ облигации на железопътна компания, която фалирала.

— Дядо ти запази най-добрия парцел, над шейсет декара, както и къщата, в която живеем днес. Може да е на няколко километра от океана, но стойността й днес е много висока.

Баща му направи кратка пауза.

— Което ме подсеща за нещо, което исках да ти обясня. Защо с майка ти продаваме имота… ще се преместим в по-малка къща и използваме част от парите, за да финансираме моите начинания. Смятам, че не съм ти обяснил нещата достатъчно добре, което може… може да породи известно неразбиране или недоволство от твоя страна.

„Може би те е подтикнало да направиш онзи опит за самоубийство“, преведе си думите му Джейкъб.

— Данъците са прекалено високи и няма смисъл да се вкопчваме в празен парцел, който не използваме. Исках да го знаеш… може би не съм ти го обяснил достатъчно добре досега…

Джейкъб имаше чувството, че баща му просто продължава да върши същите глупости, които е започнал да прави още дядо му. Прилошаваше му от самата мисъл за продажба на къщата. Но не каза нищо.

— Зная, че това е мястото, където си израснал. Аз също. Имотът принадлежи на семейството ни вече сто години. Ние сме били едни от първите заселници тук. Трудно ми е да го продам. Но данъците продължават да растат. Можем да живеем по-близо до града, по-близо до твоето училище и приятелите ти. Тук се чувстваш самотен. Ще имаш повече приятели, ако живеем в града.

„Да бе, да“.

— Не ни трябва толкова голяма къща, не ни трябват и шейсет декара земя.

— Добре, тате — успя да каже Джейкъб, въпреки че гърлото му бе пресъхнало. — Както кажеш.

— Благодаря ти, че погледна Чарли и ми даде съвети, партньоре. Имам още малко работа. А ти какво ще правиш?

Джейкъб искаше да се махне от работилницата час по-скоро.

— Мислех да отида до Маверикс да видя как е там. Метеорологичната прогноза обещава добри вълни.

Баща му се поколеба.

— Съжалявам, но… не мисля, че трябва да ходиш там, поне за известно време.

Гласът му беше напрегнат.

Джейкъб се изчерви. Не беше помислял, че това може да се превърне в проблем.

— Няма да се давя, обещавам.

— Съжалявам, но… предвид случилото се… не можем да ти позволим. Но ще се радвам да отидем заедно. Аз също обичам да гледам вълните.

— Не лъжи.

— Не, наистина ми е приятно! — отвърна баща му с поредната изкуствена усмивка.

— Успокой се — каза Джейкъб — Ще се прибера в стаята си.

Тъкмо се накани да си тръгне, когато баща му го подсети:

— Не забравяй Чарли. Ще се радвам да получа още съвети. Наистина са ми полезни.

— Добре… разбира се — каза Джейкъб, взе Чарли под мишница и го отнесе в стаята си.

Докато го оставяше в килера, роботът попита:

— Е, какво ще правим? Ще си говорим ли за момичета?

На Джейкъб му се повдигаше от този робот. Все още нямаше копче, с което да го изключи. А сега дори не можеше да се измъкне поне за миг от този скапан живот като отиде до плажа.

Следващия път щеше да успее. Следващия път щеше да направи всичко както трябва.

Лансинг огледа апартамента на Моро. Жилището му демонстрираше същата немарливост, която Моро проявяваше и във всекидневието. Вярно, не очакваше от него да наеме прочут интериорен дизайнер, както самият Лансинг бе постъпил при обзавеждането на името си в Грийнуич и къщата в Саутхамптън, но смяташе, че Моро може да си позволи нещо по-добро от този склад в Трибека, превърнат в апартамент и обзаведен с дивани, покрити със стари парчета плат, измъкнати сигурно от някоя кофа за боклук, метални кошчета за отпадъци, наредени едно върху друго, занитени и изрязани така, че да се превърнат в рафтове за посуда, лекьосани лавици за книги, домъкнати от Армията на спасението, отвратителни карти, купени от битпазара на Канал стрийт. Лансинг потръпна. Но пък ако на Моро му харесваше да живее така, негова си работа.

— Ще си свалиш ли палтото?

Лансинг му подаде кашмиреното си палто и Моро го хвърли на неоправеното легло. После отидоха в кабинета — стая без прозорци, с метални панели по стените и защита от електромагнитни излъчвания, разположена в най-отдалечения ъгъл на апартамента му. Тук програмистът държеше компютърното си оборудване. Бяха дошли тук, а не в офисите на „Лансинг Партнърс“, защото Моро искаше да използва собствената си техника за атаката.