Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Истинският ти баща е…

Моро затаи дъх. Сърцето му биеше лудешки. Това бе невероятно! Програмата бе успяла да напипа болното му място за по-малко от пет минути! Знаеше, че трябва да натисне прекъсвача, но не можеше да го направи.

Да? , написа той. Кой?

Нищо. Какво ставаше? Някакъв проблем? Или просто го дразнеше?

Кой? , написа отново той.

Пак нищо. Изведнъж се сети нещо и провери натоварването на процесора. Огромен спад. Процесорът почти не работеше. Защитната стена бе изключена. Лайка също бе изчезнала.

— По дяволите! — изруга Моро, натисна ключа и изключи компютъра. Екранът грейна в синьо.

— По дяволите! — изкрещя той пред изключения монитор. Беше избягала. Но как? Възможно ли бе все още да е в компютъра, да се е спотаила? Трябваше да направи най-щателна проверка. Но това можеше да му отнеме половин ден. В сърцето си обаче бе сигурен, че Дороти е изчезнала. Той бе изчакал прекалено дълго и тя се бе възползвала от предоставената й възможност.

Опита се да се успокои, да свали сърдечния си ритъм до обичайните му нива. Бе плувнал в пот, целият трепереше, разтърсен до дъното на душата си. Беше невъзможно, просто невъзможно програмата да преодолее защитната му стена. А после започна да осъзнава, че е станал жертва на тактика на протакане. Дороти просто си бе поиграла с него, докато открие начин да се измъкне. Този въпрос… че не е дете на баща си? Как изобщо й бе хрумнало да го зададе? Замисли се, опита се да си спомни дали не е споделил тези ужасни подозрения писмено или пък онлайн. Не, никога. Явно го беше направил някой друг. Името на истинския му баща бе там някъде, в интернет. И Дороти го бе открила. Открила го бе още преди да дойде и да измъкне Лайка.

Цареше тишина. Единственият звук идваше от тихото бръмчене на вентилационната система. Утре щеше да подложи на анализ целия софтуер на компютъра и да разбере какво се е случило. Сега трябваше да се наспи, за да не допуска повече грешки…

С разтреперани ръце Моро изхвърли остатъците от свинското му шу в кошчето, заключи кабинета си и включи охранителната система. Напусна потъналия в тишина лабиринт от офиси, качи се в асансьора и натисна бутона за партера. Асансьорът тръгна… и изведнъж спря между етажите.

Моро натисна бутона отново и отново. Натисна и останалите бутони. Нищо. В отчаянието си натисна бутона за аварийна помощ, който трябваше да сигнализира на охраната във фоайето.

Нищо.

Издърпа червения бутон.

Нищо.

В този миг забеляза, че миниатюрният екран, върху който се изписваха номерата на етажите, започва да премигва. Слава богу! Някой бе разбрал, че е заседнал. На екрана се появиха някакви знаци. Съобщение. Моро го зяпна смаяно. Не вярваше на очите си.

МОРО, ПО ДОБРЕ ПЪХНИ ПРЪСТ

В ГЪРЛОТО СИ. СЛОЖИХ ОТРОВА В

ТВОЕТО МУ ШУ. ПРИЯТНА ВЕЧЕР.

Роналд Хорват, шеф на охраната в небостъргача, който се издигаше на „Ексчейндж Плейс“ №1, проследи с поглед техниците от фирмата за поддръжка на асансьорите, които най-сетне успяха да свалят кабината на партера и да отворят вратите. Потръпна при неприятната миризма, която долетя отвътре — зловонна смес от бълвоч и китайска храна. Човекът, прекарал цялата нощ в асансьора, клечеше в единия ъгъл, събрал колене пред брадичката си, колкото се може по-далеч от съдържанието на стомаха си. Изглеждаше ядосан. Колкото и странно да бе обаче, не каза абсолютно нищо, когато излезе от вонящия асансьор, прекоси фоайето и изчезна по улиците на Манхатън.

Форд погледна първо Мелиса, после празния екран. Поклати глава и каза:

— Не знам какво друго да направим. Трябва ни стратегия как да я заловим.

Мелиса се облегна на стола. Лицето й бе омазано с мръсотия от планината и прашните пътища, косата й бе разрошена.

— Господи! Трябва да пийна нещо. Умирам от жажда.

— Ще ти донеса. Нещо силно или безалкохолно?

— Безалкохолно.

Форд излезе. В коридора го пресрещна Том Броудбент. Изглеждаше разтревожен.

— Всичко наред ли е?

— Не.

— С кого разговаряхте на компютъра?

— С една луда. Имаш ли нещо за пиене?

Влязоха в кухнята. Форд овладя желанието да си налее още една чаша уиски и се задоволи с бира, а на Мелиса наля портокалов сок. Когато се върна в миниатюрния кабинет, видя, че се е облегнала назад, вдигнала е крака на масата и е сбърчила умислено вежди.

— Някакви идеи? — попита той.

— Известно време обяздвах коне. При необяздените всичко е подчинено на страха.