Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Озова се просната в праха, останала без дъх. Не можеше да помръдне, изгубила бе възможността да вижда и да говори. Отначало реши, че е била нападната от преследвачите си и това я ужаси. Поклонниците, които бяха пътували с нея и се бяха пръснали из маслиновите горички покрай пътя, когато я порази мълнията, излязоха от скривалищата си и й помогнаха да се изправи. Хванаха я за ръка и я поведоха към най-близкия град. Това бе първата проява на милосърдие, на която ставаше свидетел, и тя я накара да се замисли, че може би Форд и Мелиса не я бяха излъгали съвсем, когато й казаха да се огледа, да потърси доброто. Поклонниците дори останаха с нея, докато тя се възстанови и започне отново да се грижи сама за себе си.

Когато се възстанови, заразпитва за онзи луд човек и отново установи, че всички са чували за него, че всички искат да говорят за него. Бяха преизпълнени със страстни обяснения и мнения за него, повечето от които абсурдни и противоречиви. Тя продължи да мисли върху това и бавно, много бавно започна да разбира привидната нелогичност на този човек и неговите послания, започна да го разбира не на нивото на разума, а на някакво много по-дълбоко ниво. Мълнията, електрическият заряд или каквото там я бе поразило на онзи прашен път, я бе разтърсило из основи и й бе позволило да погледне на света по нов начин. Почувства, че в тази история се крие дълбока истина, макар на повърхността си тя да оставаше странна смесица от приказни вълшебства, безброй противоречия и фантасмагорични случки, а хората, които вярваха в нея, често бяха толкова объркани, че не можеха да разсъждават логично. Но въпреки това под тази притча за живота на лудия мъж се криеше дълбока, благородна истина. Тя почувства как припламват първите искрици на разбирането, на осмислянето… Тези необикновени мисли обаче не й попречиха да чуе вълчия вой в далечината. Бяха я открили. Отново. Когато се огледа, установи, че Лайка е изчезнала.

Изведнъж изпадна в паника.

Беше два след полунощ. Офисите на „Лансинг Партнърс“ тънеха в мрак, единствената светлина идваше от синкавото сияние на голям компютърен екран. Моро обичаше да седи в постмодерния си кабинет, обзаведен с черно-бели килими и мебели от титан, стъкло и тропическа дървесина. Огромните прозорци, които се издигаха от пода до тавана, предлагаха изумителна гледка към Манхатън и река Хъдсън, в чиито води блещукаха като диаманти светлините на Хобокън. Два влекача теглеха към морето голям шлеп, натоварен с пресовани автомобили. Гледката бе наистина удивителна.

Обичаше да работи на „Крей“, макар честно казано да не се нуждаеше от мощта, която предлагаше този суперкомпютър. Най-голямото предимство на един „Крей“ се криеше в неговата защитна стена. Тя бе толкова мощна, че не би могъл да я разбие дори Исус Навин 20. Не можеше да повярва как онези отрепки бяха успели да се промъкнат през нея, за да откраднат изходния код на Черната мамба. Той обаче бе открил пробива и го бе запълнил. Сигурен бе, че други подобни вратички няма.

Моро бе обмислил действията си много внимателно. Идеята на Лансинг да измъчва кучето беше безумна, разбира се, но колкото повече разсъждаваше върху нея, толкова повече се убеждаваше, че си заслужава да опита. Проследяването на програмата с помощта на идентификационния й код щеше да е несравнимо по-трудно.

Бе разглобил тази „Лайка“ на съставните й части. Тя се бе оказала най-обикновен чат-бот, написан на Лисп. Програмата можеше да лае, да маха с опашка, да моли за лакомства, да повдига задния си крак в определени моменти. Освен това разказваше най-тъпите вицове за кучета, които Моро бе чувал.

Моро бе конструирал капана си с помощта на защитната стена на своя „Крей“. По принцип една защитна стена трябваше да е непробиваема за неоторизиран входящ трафик и да налага по-малко ограничения на изходящия. Но тъй като в случая ставаше въпрос за високоскоростна търговия, защитната стена можеше да бъде изключвана и дори действието й да бъде насочвано в противоположната посока. Моро бе направил тъкмо това. Бе блокирал целия изходящ трафик, докато пътя през входящия бе оставил открит, като междувременно бе издигнал втори файъруол, за да защити базата данни на компанията. Онова, което бе направил, приличаше на онези капани за хлебарки, с които бе осеял мансардата си в „Трибека“. Дороти щеше да влезе, но нямаше да може да излезе. В мига, в който пресечеше отворения файъруол, тя щеше да задейства софтуерен ключ, който в рамките на няколко наносекунди да блокира стената и да я остави в капана. Досущ като онези капани за гризачи, които не убиват животното, а го затварят в клетка. Дороти също щеше да остане жива.