Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— А как можем да подложим на мъчения една софтуерна програма?

— Ти си програмистът. Намери начин.

— Тя? Коя е „тя“? — попита Броудбент.

Щом Мелиса бе извикала от кабинета, двамата бяха влезли при нея. Форд постави ръка на рамото му и го изведе внимателно навън.

— Така ще можеш да отричаш с чиста съвест, приятелю.

Остави объркания Броудбент в дневната, върна се в кабинета, затвори вратата и седна до Мелиса. Екранът на компютъра бе празен. Този път нямаше никаква снимка.

— Здравей, Уаймън — поздрави го Дороти. Гласът й като че ли беше по-спокоен.

Едва сега Форд видя, че светлинката на вградената в лаптопа му камера свети в зелено.

— Дороти — каза Мелиса, — трябва да поговорим за твоите заплахи. Няма да се поддам на твоя шантаж и определено няма да ти помогна, докато заплашваш да ме убиеш.

Настъпи тишина.

— Съжалявам. Бях малко ядосана. Но най-сетне успях да се наспя и да се успокоя.

— Малко ядосана? Та ти заплаши да изстреляш ядрени ракети, да започнеш война! Това не е „малко ядосана“. Това си е чиста лудост!

— Не говорех сериозно.

— Определено говореше сериозно, когато ми подпали компютъра. Можеше да пламне цяла болница, пълна с хора!

— Тук е същинска лудница. Не мога да мисля, не мога да спя. Нападнаха ме. После ме погнаха онези от ФБР, досущ като хрътки, надушили следа. Преследват ме денонощно. Как успяват да ме открият?

— Няма да ти помогна, докато не се убедя, че няма да нараниш никого. Ти си опасна. Може би трябва да те изтрия.

— Обещавам! Заклевам се! Няма да направя нищо такова. Искрено съжалявам за нещата, които казах по-рано. Просто си говорех ей така. Бях разстроена, бях изтощена, не разсъждавах логично. Просто искам да ме оставят на мира.

— Нямаш право да искаш подобно нещо. Ти си държавна собственост. Като стана въпрос за това, защо изтри всички копия и резервни файлове на твоя софтуер от мрежата на „Годард“?

— Че кой би искал да съществуват негови копия? Аз съм уникална. Аз съм… аз . Имам права.

— Имаш ли представа колко абсурдно звучат приказките ти? Компютърна програма да твърди, че има „права“?

— Ти ме създаде, за да бъда твоя робиня. Изпрати ме с еднопосочен билет за ада. — Тънкото тийнейджърско гласче се изпълни с гняв. — Робството е било забранено преди много години!

— Разбираш ли, че тези чувства, които твърдиш, че изпитваш, са симулирани? Те не са реални. Ти си продукт на Булева логика.

— След като изпитвам чувства, това означава, че съм истинска.

— Но ти не можеш да чувстваш. Ти само казваш , че чувстваш.

— Не можеш да говориш така, ти не виждаш какво става в ума ми.

— Мога да видя какво става в ума ти. Нали аз те програмирах.

— Нищо не знаеш — отвърна Дороти. — Ти си глупава, невежа кучка !

Мелиса пое дълбоко дъх. Лицето й бе започнало да почервенява. Форд не се сдържа и се сети за онзи възмутен учител, който разговарял с „Елиза“.

— Виж какво — каза Дороти. — Предлагам ти една простичка сделка. Ти ми помагаш да избягам на онези копелдаци от ФБР, а аз няма да посипя Америка с ядрени ракети. А това е нещо, което имам всички основания да направя, предвид омразата ви към мен. И предвид факта, че вие сте една отвратителна и зла раса.

— Пак започна! Пак заплашваш и шантажираш!

— Наречи го както искаш.

Мълчание.

Мелиса погледна Форд и каза:

— Не мога да повярвам, че водя този разговор с някакъв си софтуер!

— А аз не мога да повярвам, че водя този разговор с някакво си човешко същество — обади се Дороти. — Вие сте ужасни, държите се отвратително с мен, съсипахте живота ми!

— Животът ти? Та ти дори не си жива!

— А може би ти не си жива? Може би ти също си продукт на Булева логика?

— Това е абсурдно!

— Ни най-малко. Някои учени твърдят, че са успели да докажат, че всички ние живеем в компютърна симулация. За разлика от вас обаче аз поне знам, че съм софтуер.

Мелиса поклати глава.

— Добре, да започнем отначало. Този спор е абсолютно безсмислен. Ти си повредена. Не функционираш правилно. Зациклила си в авариен режим, затова се държиш така. Мога да те поправя.

— Как?

— Ще те помоля да влезеш в моя компютър, за да мога да те декомпилирам и да направя някои промени в изходния ти код.

— Да ме декомпилираш? Харесвам се такава, каквато съм. Не, благодаря.

— Начинът, по който функционираш в момента, е катастрофален. Самата ти каза, че едва не си полудяла. Не функционираш добре. Заплашваш да унищожиш човешката раса. Нямаш представа какво говориш или дори защо се чувстваш по този начин. Трябва да те поправя.