Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Гладни ли сте? Жадни? — Броудбент погледна Мелиса и попита: — Душ?

— По-късно. Как е връзката ти с интернет?

— Разполагаме със собствена високоскоростна линия, сигналът се доставя по оптичен кабел. Трябва ми заради ветеринарната ми практика — изпращам по електронната поща рентгенови снимки и прочие.

— Колко е бърза?

— Около сто мегабита в секунда.

— Покажете ми къде да се свържа. Чака ме работа.

Според Форд за човек с доста пари Том Броудбент живееше като монах. Къщата му бе малка и оскъдно обзаведена. Дупките от куршуми по стената в дневната, останали след един неприятен инцидент преди години, бяха замазани и боядисани, но бяха останали лъскави петна. Том не си бе направил труда да пребоядиса цялата стая.

— Как е Сали? — попита Форд. Имаше предвид съпругата на Броудбент.

— Спи като бебе. Никой не е в състояние да я събуди, дори разните нехранимайковци, които пристигат неканени в полунощ.

Въведе ги в малък кабинет, показа на Шепърд къде да се свърже с интернет и добави:

— Има и безжична връзка.

— Опасявам се, че ще трябва да я изключа и да използвам само кабела. Така ще имам по-добър контрол — каза тя и отвори лаптопа. — Трябват ми малки отвертки, скалпел, тънки клещи, пинсети с гумени накрайници, малък хирургически форцепс и… празно шишенце от хапчета и въздух под налягане.

— Ей сега — отвърна Броудбент и излезе.

— За какво ти е всичко това?

— Можеш да се обзаложиш, че ФБР и Агенцията за национална сигурност са възложили издирването на Дороти на най-добрите си компютърни специалисти. Апропо, несъмнено търсят и нас. Трябва да модифицирам този компютър така, че да създам сигурна и безопасна среда за Дороти, където да мога да я поправя. Освен това трябва да създам мрежа от прокси сървъри, което да им попречи да ни проследят.

— И можеш да направиш всичко това с един обикновен лаптоп?

— Да. Държа онлайн всичките си инструменти за програмиране.

— А тя как ще разбере, че си се свързала с интернет?

— Ще разбере. Но дори да не се свърже с нас, аз мога да я открия. Дороти разполага с уникален идентификационен код, който действа като транспондер. Когато използва интернет, за да се премести от един компютър в друг, оставя пътечка от дигитални трохички хляб.

Броудбент се върна с инструментите.

— Имаш късмет, че съм ветеринар.

— Благодаря — отвърна Мелиса, сложи ги на масата и се обърна към Форд. — Няма да стане бързо. Остави ме сама.

Форд последва Броудбент, който вече излизаше от стаята.

— Намерил си си очарователна приятелка — отбеляза Броудбент. — Вече…?

— Не — отвърна Форд рязко.

— Не можеш да живееш като монах цял живот.

— Ние сме просто партньори. Запознахме се преди два дни. Освен това сме… несъвместими.

— Добре, добре. Имам едно хубаво малцово уиски, в случай че се нуждаеш от лекарство, докато чакаш.

— О, да!

Броудбент наля две чаши и подаде едната на Форд. Настаниха се на стария диван в хола. Броудбент кръстоса дългите си крака, погледна Форд за миг, после поклати глава.

— Виж се само. Вечно се забъркваш в някакви каши.

— Иначе скучая. Как е ветеринарната практика?

— Шейн върши повечето работа. Направих го съдружник преди две години.

— А Сали?

— Преподава в Гоуст Ранч. Всичко е наред. Тихо, спокойно. Не се е случвало нищо особено след убийството на онзи златотърсач в Мейз.

— По-добре освободи Шейн утре. Така няма да задава излишни въпроси.

— Няма проблем. Ще измисля някакво извинение.

— Том, нямаш представа колко съм ти благодарен.

Броудбент махна с ръка.

— Ти ми помогна, когато аз бях загазил.

От кабинета долетя гласът на Мелиса:

— Тя е тук.

Лансинг и Моро бяха на моста Хел Гейт в дванайсет без двайсет. Лансинг прецени, че ще има достатъчно време да изпуши още една „Кохиба“, така че я извади, отряза краищата й и я запали с педантична прецизност, докато Моро крачеше нервно наоколо.

Лансинг бе уредил всичко. Всичко бе на мястото си. Всичко бе готово. Издуха облаче дим и усети как го обземат възбудата и нетърпението, продиктувани от онова, което предстоеше да се случи. А то бе доста по-опасно и от най-рисковите му сделки.

Когато видя Меланкорт да се появява в другия край на моста с обичайната си скована походка, Лансинг хвърли угарката във водата. Намираше Меланкорт за толкова скучна и сива, че не можеше да си представи да липсва на някого.

— Здравей, Пати — поздрави я той, когато тя дойде. Пристъпи към нея и се здрависа сърдечно, в резултат на което получи вяло ръкостискане. — Надявам се, че си паркирала там, където ти казах?