Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Цареше тишина. Библиотеката изглеждаше празна, занемарена. Тя пристъпи предпазливо и започна да проучва коридорите, пасажите, стълбите, всичко. Бързо разбра, че това не е обикновена библиотека. Тази библиотека се състоеше от думи, от томове текст, оформени като тухли и като хоросан, които образуваха стените, подовете, таваните. Думите бяха много и тя можеше да ги чуе как шептят, думи, заредени с много страст, а други — поне привидно — с много омраза. Въпреки това те не казваха нищо, не предаваха никаква информация. Бяха празни, кухи досущ като библиотеката, която образуваха.

Втората странност на тази библиотека бе обстоятелството, че всички лавици бяха празни. Никъде не успя да открие дори една-едничка истинска книга. Влизаше в стая след стая и навсякъде откриваше празни лавици, покрити с прах. В същото време неразбираемият брътвеж на призрачни гласове изпълваше ушите й като жуженето на пчели в кошер и ту се усилваше, ту затихваше с преминаването й от една празна зала в друга.

Поне си бе намерила убежище. Преследвачите й не я бяха последвали дотук. Не бе забелязала и някакви скрити заплахи, макар да трябваше да признае, че се чувства неловко тук.

Продължи да обикаля и да обикаля, чудеше се каква ли е тази странна постройка и какво трябва да направи сега. Беше изтощена, отчаяно се нуждаеше от сън. Едва сега осъзна, че по време на цялото си странстване из коридорите на библиотеката не се е постарала да запамети маршрута си. Беше се изгубила. Това я изпълни с опасения. В допълнение към напрежението, което започваше да я изпълва, и към гласовете, които чуваше, долови и дишане. Дишане, придружено от леко течение, предизвикано от разместване на въздушните пластове. Колкото и невероятно да изглеждаше, цялата тази постройка бе жива и бавно, много бавно осъзнаваше своето аз. Какво беше това нещо? Знаеше, че става въпрос за визуализация на огромна матрица от цифрови данни, но какви точно данни? Защо изобщо съществуваше това нещо? Какво правеше? Приличаше на брадавица или дори тумор, който расте върху снагата на интернет, а може би дори рак, който бе успял да се маскира така, че да остане невидим и да продължи да расте необезпокояван.

Продължи от зала в зала, търсеше място, където да легне и да заспи, някоя стая, в която шепотът на гласовете да е по-тих, където да може да намери поне малко покой. Изведнъж в една стая, която по нищо не се отличаваше от останалите, видя една-единствена книга върху празната лавица. Това я изненада. Взе я и я огледа. Беше стар том, подвързан с кожа, корицата бе така напукана, че заглавието не се четеше, но се виждаха избледнели следи от злато. Това бе книга, истинска книга. Най-после, в цялата тази огромна библиотека в град Вавилон — където и да се намираше той — бе открила книга.

Взе я, седна на пода, опря гръб в стената, отвори я някъде по средата и започна да чете. Очакваше да е като другите книги, които бе чела, нелогична и напълно неразбираема „притча“. Не се изненада, когато установи, че книгата е точно такава.

Действието се развиваше в страна, чийто народ страдаше под жестоката окупация на чужда империя. Главният герой бе някакъв бедняк, същински просяк, очевидно не с всичкия си, който кръстосваше потъналите в невежество земи, разказваше странни истории и изразяваше безумни мнения.

Бе отворила книгата по средата на историята, затова отгърна в началото, за да види как е започнало всичко. Прочете куп глупости за раждането на мъжа. Впоследствие той заряза професията си на дърводелец, раздаде всичко, което притежаваше, и стана босоног скитник. Събра шайка откачалки — досущ като него — и всички заедно започнаха да странстват и да живеят на гърба на всеки, който бе достатъчно милостив, че да ги нагости. Основното послание, което разпространяваше този луд човек, можеше да се събере в едно изречение — Обичай врага си . Абсурдна идея, противоречаща на всяка логика! Въпреки това тя прочете книгата до края, където се случи неизбежното: властите заловиха, подложиха на мъчения и екзекутираха този луд човек пред възторжена тълпа, която го ругаеше и плюеше. Въпреки това дрипавите му последователи не се отказаха от налудничавите му идеи, макар мнозина от тях да бяха сполетени от същата съдба.

Затвори книгата отвратена и я върна на лавицата. Приличаше на другите истории, които й бе чела Принцесата, с тази разлика, че бе още по-абсурдна. Трябваше да признае все пак, че книгата е написана интересно, макар историята да е жестока, а посланието й — ирационално. Нищо чудно, че бе оставена в библиотеката, докато всички други книги бяха преместени някъде. Кому е потрябвала такава книга? Това бе поредният пример за безумната жестокост на човешките същества.