Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Играх си с него… веднъж или два пъти.

Настъпи неловко мълчание.

— Може би — обърна се майка му към баща му с внезапно променен тон — трябва да попиташ Джейк какво да усъвършенстваш в Чарли? В края на краищата роботът е предназначен за деца като него.

Джейкъб се почувства зле. Трябваше да си играе повече с робота и да го направи така, че всички да го видят.

— Джейкъб, какво не ти харесва в Чарли? — попита баща му.

— Харесвам Чарли.

Настъпи продължителна тишина. Джейкъб усети погледа на баща си върху себе си, но не намери сили да му отвърне.

— Хайде, Джейкъб, помогни ми. Какви според теб са недостатъците на Чарли?

— Казах ти, че харесвам Чарли… но…

— Но?

— Речникът му е беден. Не знае много думи. Все повтаря: „Не разбирам тази дума“.

— Какви думи?

— Различни. Думи, които използват децата.

— Имаш предвид жаргон?

— Да. И това също.

— Разумно предложение — обади се майка му.

— Има законови ограничения относно използването на нецензурни изрази.

— Законовите ограничения да вървят по дяволите — отсече майка му. — Мисля, че трябва да позволиш на Джейкъб да ти помогне в усъвършенстването на Чарли. Мисля, че това… ще е добре.

— Добре, добре — съгласи се баща му и се обърна към него. — Какво друго?

— Ами… Чарли е… малко глупав.

— Глупав?

— Не знае абсолютно нищо.

— Например?

— Нищо. Сърфинг. Музика. Състави. Филми… Освен това е досаден.

— Като поведение ли имаш предвид?

— Да. Освен това гласът му е прекалено писклив.

— Предполага се, че това е детски глас.

— Но той е писклив и хленчещ!

Отново се намеси майка му:

— Дан, надявам се да слушаш внимателно, защото Джейкъб може би ти дава най-добрите съвети, които ще получиш.

— Слушам. — Джейкъб видя, че баща му го гледа с любопитство. — Съжалявам, че не те попитах по-рано.

— Можеш ли да го препрограмираш? — попита майка му. — Много ли ще е трудно? Имам предвид… да вложиш в Чарли някакво чувство за хумор, малко характер, да го направиш… не толкова примерен.

— Не е невъзможно — каза баща му и стана от масата.

— Къде отиваш?

— В работилницата. Трябва да напиша една програма. Искаш ли да ми помогнеш, Джейкъб?

— Ами… не знам.

— Иди с баща си. Той се нуждае от помощта ти.

Джейкъб стана. Не бе сигурен дали баща му наистина се нуждае от помощта му, не бе сигурен и дали му се занимава с подобно нещо. Но въпреки това последва баща си в работилницата.

Уаймън Форд спря взетия под наем автомобил пред портите на ранчото „Броудбент“ малко преди полунощ. Бяха карали по черни селски пътища часове наред и бяха изтощени и целите покрити с прах. Форд не бе успял да се свърже с Броудбент, за да го предупреди, че идват — нали с Мелиса нямаха мобилни телефони, — но се надяваше да си е вкъщи. Когато спря пред самото ранчо, сензорите за движение включиха прожекторите и осветиха пространството пред къщата.

— Това ранчо е адски затънтено — отбеляза Мелиса. — Дороти си знае работата.

— Изчакай тук.

Форд слезе от колата и застана сред кръга светлина. Никой не посреща с отворени обятия появата на неканени гости в изолирано ранчо, и то в полунощ. На прага се появи Броудбент, леко прегърбил високата си снага. Както можеше да се очаква, държеше дванайсеткалиброва пушка.

Форд продължаваше да стои в светлината от прожекторите.

— Том!

— Уаймън! — Броудбент вдигна пушката с цевта нагоре, слезе по стъпалата, отиде при Форд, стисна ръката му и го потупа по гърба. — Какво става, по дяволите? Не си ли чувал за телефони?

— Имаме проблем — каза Форд.

Броудбент присви очи и погледна към колата.

— Кой е това там? Приятелката ти?

— Не. И за да те ядосам допълнително, ще ти кажа само, че току-що научи за нея всичко, което ти трябва да знаеш. Няма да ти кажа и какво правим. Трябва да скрием колата в гаража и да се залавяме за работа.

— Каква работа?

— Трябва ни компютър.

— Незаконно ли е?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Добре, разбрах. Но вместо да приберем колата в гаража — първото място, на което ще я потърсят, — ще я откарам в едно сухо дере и ще я скрия там. Приятелката ти има ли си име?

— Мелиса.

— Добре, влизайте.

Като по сигнал, в същия момент Мелиса излезе от колата и отупа от дрехите си прахта и мръсотията, които бе насъбрала още в планината. След повече от триста километра по черни пътища синята до неотдавна кола под наем бе станала кафява от покрилия я прахоляк. Мелиса взе от задната седалка лаптопа на Форд, увит в найлоново фолио.