Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Допълзя до един ъгъл, сви се на кълбо и затвори очи. Продължи да разсъждава върху тази странна история, докато не се унесе в дълбок сън.

В седем вечерта майката на Джейкъб Гулд го повика да вечеря.

Уж нищо не се бе променило, откакто се бе прибрал от болницата, но всъщност фалшивата бодрост и неискрената веселост бяха станали още по-непоносими. Бяха го накарали да отиде на психотерапевт, жена с опънати назад коси и тих нежен глас, която трябваше да разбере защо е толкова потиснат и да го излекува. Защо е потиснат? Не беше ли ясно?

Ама как се беше издънил! Не бе успял да направи нищо друго, освен да измръзне и да се нагълта със солена вода, преди онези сърфисти да го издърпат на брега. Дори не го оставиха в болницата за през нощта — прегледаха го и го върнаха вкъщи. И — както можеше да се очаква — цялото училище бе разбрало за случилото се. Сега се бе превърнал в още по-голям смотаняк и нещастник отпреди, некадърник, който дори не може да се самоубие както трябва. Да не говорим за продължителните погледи, ала „горкото момче“ и шепнещите угрижени гласове на учителите. Естествено, две момчета от футболния отбор бяха постнали коментари като: Много кофти. Жалко, че не успя. И Големият плувец се издъни, ха-ха-ха .

Следващия път нямаше да се провали.

Затвори компютъра и се надигна от леглото. Кракът го болеше през целия ден и това го ядосваше. Закуцука по коридора, мина през дневната и влезе в трапезарията. Майка му бе приготвила изискана вечеря със свещи и приглушено осветление, което го подразни още повече.

Седна. Преди го молеха да помогне с подреждането на чиниите или поднасянето на яденето, но вече не го правеха. Всичко бе толкова… скапано! Вината бе нейна. Тя бе шофирала. Тя би трябвало да избегне онзи пиян шофьор.

Появи се бащата на Джейкъб и мълчаливо седна. Майка му поднесе вечерята — паста с морски дарове, — после седна на обичайното си място и се обърна бодро към баща му:

— Е, Дан? Как мина денят?

Баща му си наля голяма чаша вино и се позабави с отговора.

— Не беше зле.

Настъпи тишина.

— Инвеститорите искат нова презентация — добави той.

Отново тишина. Майка му остави вилицата си и изтри устните си.

— Това продължава с месеци! Какво още искат?

Джейкъб не бе съвсем сигурен за какво става въпрос. Знаеше, че баща му се опитва да събере пари, за да основе компания, която да произвежда роботите му. Роботи като онзи, който той бе натикал в килера. Нямаше представа кой би могъл да иска такъв робот.

Баща му прокара пръсти през почти несъществуващата си коса.

— Следващата седмица имам нова среща с друга група рискови инвеститори, този път от Пало Алто. Може да се наложи, вместо да търся пари за производство, да сключа сделка за лицензиране. Това ще погълне много по-малко средства. Така може да принудя първоначалните инвеститори да се заемат по-сериозно със сделката.

— Вече се чудя кога ли ще свърши всичко това. — В гласа на майка му се долавяше напрежение, което Джейкъб познаваше прекалено добре.

— Големите пари са в производството.

— Не ни трябват „големи“ пари. Трябват ни толкова пари, колкото да не позволим на банката да ни вземе къщата, преди да я продадем.

Мълчание.

Джейкъб се престори, че е прекалено зает с вечерята. Знаеше накъде води този разговор. Изпита облекчение, че поне този път не се опитват да си лепнат фалшивите усмивки. Беше едва ли не щастлив, когато родителите му започнаха най-сетне да се карат пред него.

— Не ми казвай неща, които знам прекалено добре — отвърна баща му и си наля още вино.

— Може би трябва да се замислиш дали да не станеш консултант някъде… да започнеш на половин ден.

— Виж какво, времето на проекта ми изтича. Не намеря ли финансиране сега, от него няма да има никакъв смисъл. Това е лошото.

Джейкъб, който продължаваше да дъвче усърдно, видя с крайчеца на окото си как майка му забива поглед в чинията си.

— А може би от тези роботи наистина няма никакъв смисъл — каза баща му. — Как мога да се надявам някой да прояви интерес към тях, след като собственият ми син не се интересува? — И погледна Джейкъб, който извърна поглед.

Майка му изгледа остро баща му, сякаш искаше да каже: „Не тормози детето“.

Лицето на Джейкъб пламна.

— Татко, роботът е чудесен.

— Но не си го извадил от килера, откакто ти го подарих.

— Дан, сега не е нито мястото, нито времето — скастри го остро майка му.

Лицето на Джейкъб вече гореше.