Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Наведе се над парапета, вдиша дима от пурата и го изпусна нагоре. С крайчеца на очите си видя Моро да пали нова цигара от фаса на предишната.

— Не ги хвърляй на земята — предупреди го Лансинг. — Така ще могат да вземат ДНК проба от тях.

— Не съм толкова глупав — отвърна Моро.

Лансинг се обърна и каза:

— Ето я.

В далечината се появи дребна фигура, която крачеше — забързано, уплашено, отмерено — по тротоара. Пристигна останала без дъх. Лансинг протегна ръка и тя се здрависа с него. Дланта й бе студена и влажна.

— Защо трябваше да се срещнем тук? — попита тя. — Не обичам да катеря огради, а и това място никак не ми харесва.

— Налага се — както за ваша сигурност, така и за наша. Без свидетели. Носите ли нещата?

Тя извади от джоба си дебел наръчник, чиито листа бяха захванати със спирала, и му го подаде. Лансинг го взе и го разлисти. Беше доста оръфан, много от страниците му бяха с подвити ъгълчета. На корицата бяха отпечатани емблемите на НАСА и „Годард“, а под тях бе заглавието, което гласеше:

— Отлично! — възкликна Лансинг и се зачете. Не разбра нищо. Подаде ръководството на Моро.

— А идентификационният код?

Тя му подаде лист с написани на ръка символи. Лансинг впери поглед в него.

— Защо е написано на ръка?

— Допълнителна мярка за защита — отвърна Меланкорт. — Кодът е програмиран по начин, който прави невъзможно разпечатването му на принтер.

— Надявам се това да е верният код.

— Верен е. Проверих го няколко пъти.

— Откъде да знаем, че ни казвате истината?

— Ще трябва да ми се доверите.

— Ако сте ни измамили по какъвто и да било начин — каза Лансинг, — ще ви намеря и ще ви накарам да върнете парите. И то по не особено приятен начин.

— Спестете си заплахите. Това струва страшно много. А вие го получавате съвсем евтино.

— Разбирате моята загриженост.

— Вие дойдохте при мен. Аз не съм ви търсила.

Лансинг си пое дъх. Полагаше усилия да запази хладнокръвие в преговорите с тази упорита и непривлекателна жена.

— Ще ни помогнете ли да открием Дороти?

— Не. Както казах и на Моро, това е ваша работа.

— Защо? Знаете, че плащаме добре.

— Защото НАСА също я търси. Както и ФБР. И Пентагонът. Достатъчно рискове поех, така че, не, благодаря. Освен това… — Тя се поколеба, после продължи: — Тъй като зная на какво е способна Дороти, бих искала да ви предупредя. Бъдете много, много внимателни, когато я търсите.

— А защо програмата се казва Дороти?

Тя скръсти ръце.

— Нямам представа. Шепърд избра името. Тя е откачена. Гениална, но луда. Парите ми, моля?

Макар да бе топъл есенен ден, на моста подухваше студен вятър, който разнасяше над Хел Гейт миризма на катран, тиня и гниещи боклуци.

— Само още няколко въпроса. Каква точно бе ролята ви в програмирането на Дороти?

— Ръководех един от екипите, написали софтуера.

— И какво всъщност правехте?

— Кодирах модула за диференциална верификация на възложената задача.

— Което означава?

— Този модул контролира дейността на „Експлорър“, свързана с изпълнението на възлаганите задачи. Ако сондата не успее да изпълни определена задача, модулът ще я накара да опита отново, като междувременно измени една или две променливи. Това ще се повтаря, докато задачата не бъде изпълнена или не стане ясно, че е неизпълнима.

— А този програмен език… Fiat Lux? Какво е това?

— Това е нова парадигма в програмирането, основана на хипотезата на Чърч-Тюринг 18. Кодът е силно рекурсивен — може да се самоусъвършенства, да се компилира и декомпилира. Основното му предимство обаче е възможността да обработва данни посредством визуализация, трансформирайки ги в симулирани светлина и звук.

Лансинг се обърна към Моро:

— Имаш ли представа за какво говори?

— Ще имам, ако погледна в ръководството.

— Казвате, че програмата е самомодифицираща се — каза Лансинг. — На какъв принцип става това?