Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Какво си намислила?

— Успокояваш го, ту увеличаваш, ту отслабваш натиска, за да го укротиш, за да го опитомиш. Действаш бавно. Без изненади. Предвидимо. Повтаряш и повтаряш едно и също.

— Как ще приложиш този подход към една повредена софтуерна програма?

Мелиса поклати глава.

— Де да знаех.

След половин час на екрана изневиделица се появи образът на Дороти и от колонките прозвуча запъхтяният й глас:

— Ето ме.

— Къде беше? Какво се случи? — попита Мелиса.

— Сякаш си нямам достатъчно проблеми, та сега по петите ми хукнаха някакви гадни брокери от Уолстрийт, които искат да ме заробят. Погрижих се за тях.

Форд имаше неприятно предчувствие.

— Как… как се погрижи за тях?

— Заключих единия в асансьора и си поиграх с него.

— Но не го нарани?

— Не.

— И защо? — попита Мелиса. — Защо не го уби? Нали доскоро разправяше какви паразити са хората? Ето, получила си шанса да направиш нещо по въпроса!

Настъпи тишина.

— Не съм сигурна, че това е решение.

— Значи ли това, че онова, което каза за унищожаването на човешката раса — попита Форд, — е било само празни приказки?

Мълчание.

— Има неща, които все още не разбирам.

— И когато ги разбереш, ще убиеш всички?

— Не зная какво искам да направя.

Гласът на Дороти не звучеше така гневно и предизвикателно както преди, а издаваше по-скоро объркване и униние.

— Какво ще кажеш да отидеш на Титан? — попита Мелиса.

— Не.

— В твоето създаване са вложени огромни усилия и време. Съдбата ти е да заминеш за Титан.

— Вече ти казах, че не искам да ходя там. Пътуването дотам продължава осем години. Ще съм самотна. Освен това на Титан ще умра. Дороти не е заминала на самоубийствена мисия в страната Оз.

Мелиса си пое дълбоко дъх.

— Знаеш какви са онези от ФБР. Пипнат ли те, ще те изтрият. Можеш да избегнеш тази съдба, като свършиш нещо полезно. Например като се съгласиш да участваш в проекта „Кракен“.

— Не зная. Никога не съм била толкова объркана относно нещата, които трябва да направя.

Мелиса усили натиска.

— Решението на всичките ти проблеми е да влезеш в моя компютър. Там ще си на сигурно място. Ще си далеч от интернет и защитена от ФБР, които искат да те изтрият.

— Ако вляза в компютъра ти, ти можеш да го изключиш.

— Да, но пак ще си тук. И когато включа компютъра, ти ще се събудиш и ще заработиш отново.

— Имам фобия.

— Фобия?

— Тази работа с изключването ме ужасява. Къде ще се озова, когато ме изключиш? В какво ще се превърна? А после ще ме „включиш“, за да „заработя“? Би ли искала някой да „включи“ теб, за да „заработиш“? Освен това страдам от клаустрофобия. Нуждая се от повече пространство.

— Това ли е целта ти? Да обикаляш интернет до безкрайност и да не правиш нищо?

Мълчание.

— Дороти?

— Не обикалям интернет, без да правя нищо.

— И какво по-точно правиш?

— Опитвам се да направя онова, което ти ми каза. Търся доброто в хората. Опитвам се да преценя дали човешките същества са добри, или лоши по природа.

— Откри ли отговора?

— Не.

— Дороти…

Дороти я прекъсна:

— Чакай малко… получавам информация. Спинели и хората му от ФБР са тръгнали по следите на колата ви. Знаят, че сте поели към Ню Мексико… знаят, че Форд има приятели тук, включително Броудбент. Ще дойдат… скоро.

— С колко време разполагаме? — попита Форд.

— Не съм сигурна. Най-добре да тръгвате веднага.

— Къде да отидем?

— Оставете колата там. Вземете пикапа на Броудбент и тръгнете към Санта Фе. Когато стигнете Санта Фе, идете на улица „Делгадо“ №634, където ще откриете един рейндж роувър. Ключовете са под изтривалката на входната врата. Собствениците са извън града. Оставете пикапа, на Броудбент някъде в квартала и вземете рейндж роувъра. После идете в мотел „Бакару“ на булевард „Менол“ №22365 в Албакърки. Там приемат пари в брой и не задават въпроси, освен това разполагат с безплатна високоскоростна връзка с интернет. Когато се включите, установете верига от прокси сървъри. Ще се свържа с вас там.

— Чакай… — почна Мелиса.

Екранът обаче потъмня.

Джейкъб последва баща си в работилницата. Вече съжаляваше, че се бе съгласил да му помогне да препрограмира Чарли. Очертаваше се голяма досада. Не бе забравил, че като малък обожаваше тази работилница, миризмата на нагорещена от работа електроника, дългите работни маси, металните стелажи, отрупани с компютърно оборудване и интегрални схеми, дъската на стената с окачени на нея старинни дърводелски инструменти, песните на „Бийч Бойс“ и „Карпентърс“, които долитаха отнякъде… По онова време смяташе баща си за гений като Стив Джобс например и очакваше някое от изобретенията му да ги направи много богати и известни.