Дэвид Балдаччи - Мишената

— Трябва да си я върнем! — повтори настоятелно Рийл. — Тя е невинна!

— Разбира се, че е невинна. Това отдавна ми е известно. Ще си я върнем. А сега да вървим у дома, за да се обадиш. Трябва да разберем какво искат тия мръсници!

Старият самолет докосна пистата, подскочи няколко пъти и спря с пронизително свирене на спирачките. Турбовитловите двигатели видимо забавиха обороти и корпусът престана да се тресе.

От вратата се спусна стълбичка.

Пръв по нея слезе мъж в черна униформа, последван от единствения пасажер по принуда.

Върху главата на Джули имаше качулка, а устата й беше запушена. Тъй като тя не виждаше къде стъпва, мъжът зад нея, също в черна униформа, я вдигна на ръце и пое надолу по стъпалата. В мига, в който краката й докоснаха пистата, той грубо я блъсна към един бял ван без прозорци. Качиха я вътре и ванът потегли. Известно време пътуваха по асфалт, който отстъпи място на макадам, а след това на черен път.

Тя се отпусна на седалката. Качулката й пречеше да вижда каквото и да било. Нападнаха я точно две минути след като входната врата се затвори след нея. Действаха бързо и ефикасно. Влажна кърпа на лицето, упойващи изпарения, а след това нищо. Свести се чак когато самолетът излетя. А сега се бе озовала в някакъв ван.

Нямаше представа дали Джеръм Касиди е жив. Нито пък защо са я отвлекли.

Е, имаше известни предположения. В тях присъстваха имената на Уил Роби и Джесика Рийл. Едва ли беше случайно, че я отвлякоха точно две минути след като те я докараха пред дома й.

Половин час по-късно ванът спря. Изкараха я навън. Минаха през някаква врата, спуснаха се по стълби. После друга врата се затръшна зад нея. Накараха я да седне. Плътната материя пред очите й просветля леко.

После някой рязко дръпна качулката. Намираше се в малка стаичка с каменни стени и пръстен под. Беше седнала до нестабилна дървена маса. По стените бяха окачени знамена с пречупени кръстове. Голата крушка на тавана примигваше и издаваше странни звуци.

Всъщност тези наблюдения бяха направени по-късно.

Насреща й седеше слаб мъж, среден на ръст, с остри черти и старателно сресана коса, боядисана в черно. Очите му бяха яркосини. Униформата му беше черна като на останалите, но с това приликите свършваха. Гърдите му бяха отрупани със значки и медали, а на ръкавите му имаше яркочервени ленти с пречупени кръстове, оградени с бели кръгчета. На масата пред него лежеше офицерска шапка.

Мъжът махна с ръка. Устата на Джули светкавично беше отпушена. Той опря длани на масата.

— Добре дошла.

Тънките му устни се разтеглиха в усмивка, която обаче не стигна до сините му очи.

Джули мълчеше и го гледаше.

— Чудиш се къде си и защо си тук, нали?

— Наранихте ли Джеръм? — попита тя.

— Кой е Джеръм?

— Настойникът ми. Живея при него. Наранихте ли го?

— Не толкова, че да не може да се оправи. Но нека се върнем на темата, която ме интересува: сигурен съм, че нямаш представа къде се намираш и защо си тук.

Тя му хвърли преценяващ поглед и поклати глава.

— Е, със сигурност не сме в Германия. Турбовитловият самолет не може да прекоси океана. И не може да те пренесе обратно във времето — например в трийсетте години на миналия век — каза тя и огледа свастиките по стените с присвити от погнуса устни. След което спокойно продължи: — Полетът ни отне приблизително два часа и половина. Според мен това означава, че се намираме някъде в дълбокия Юг.

— А защо не някъде на север? — подхвърли мъжът, очевидно объркан от тези разсъждения.

— Говориш с южняшки акцент — отвърна тя, сведе поглед към краката си и добави: — А подът е покрит с червена глина. В Джорджия сме или може би в Алабама.

Обърканото изражение на мъжа се стопи и чертите му се вкамениха.

— Ти ставаш за детектив.

— И други са ми го казвали. И така, какво искаш?

— От теб нищо.

— Това означава ли, че искаш нещо от хора, които са свързани с мен?

Мъжът кимна.

— Искаш ли да отгатна?

— Защо не? — сви рамене той. — Явно те бива в умозаключенията.

— Цветът на косата ти не отговаря на този на очите. Лицето ти е твърде старо за такава коса, което означава, че я боядисваш. От петната по ръцете ти може да се заключи, че наближаваш шейсет. А униформата ти е скроена като тази на шефа на СС Химлер, гадината, която построи концлагерите. Поздравления! Това си е за гордост.

След тези думи почти чу как дишането на онези зад гърба й се ускорява, но изражението на мъжа срещу нея остана непроницаемо.