Дэвид Балдаччи - Мишената

— Бас държа, че той очаква все още да си в Програмата за защита на свидетелите.

— Възможно е.

— Същевременно няма представа с какво се занимаваш, нали?

— Имаш предвид, че съм хладнокръвен убиец? — мрачно го изгледа Джесика. — Не, няма представа.

— Имах предвид нещо друго — поклати шава Роби. — Че си държавен служител със специални умения, който знае как да се грижи за себе си.

— Добре.

— Не знае и за мен, нали?

— Не. Всъщност в затвора бяхме заедно. Може би са му докладвали, че си с мен.

— Но няма представа с какво се занимавам. Дълбоко се съмнявам, че ще открие за два дни.

— Съгласна съм.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Че той е този, който трябва да се страхува.

Рийл се замисли върху тези думи.

— Боже, какъв съм идиот! — поклати глава тя.

— Не си идиот. Просто си много стресирана и изпитваш силно чувство на вина. Повечето хора не са способни да се справят с подобна комбинация.

— Но аз не съм като повечето хора, нали? Забравих го, защото неволно разсъждавах като тийнейджър. Но сега вече всичко е наред — изправи се тя. Помълча известно време и добави: — Това може да се окаже благословия, Роби. Използвал е стареца, за да стигне до мен. Но изобщо не е погледнал нещата от обратната страна.

— В смисъл?

— В смисъл че това е единственият начин аз да го докопам. Нещо, за което мечтая от двайсет години. А сега самият той ми предлага този шанс. Ще го накарам дълбоко да съжалява, че се е захванал с мен и причинява страдания на някого, когото обичам!

— Това вече е онази Джесика Рийл, която познавам — усмихна се Роби. — Този път копелето със сигурност ще влезе в затвора до живот!

— Ако изобщо стигне до съд — тихо отвърна Рийл. — Не бих се обзаложила за това, Роби. Дори не бих си го помислила. Защото този мръсник е… мой !

След тези думи тя се обърна и излезе, а Роби остана да гледа след нея.

Беше много доволен, че не се казва Леон Дайкс.

Леон Дайкс седна срещу Джули, която лакомо унищожаваше храната в чинията пред себе си. Когато приключи, тя избърса устни, отпи глътка вода и се облегна назад. Лицето й беше подуто от удара.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

— Как се запозна с Джесика?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото е по-добре да знаеш някои неща, отколкото да не ги знаеш.

— Запозна ни един мой приятел.

— В затвора са се представили като Джесика Рийл и Уил Роби. Направих си труда да ги проверя и установих, че за тях се знае много малко. Всъщност почти нищо.

— Това не ми е известно.

— Мисля, че ти е известно, при това много добре. Знаеше ли, че Сали, или Джесика, е била вкарана в Програмата за защита на свидетелите?

— Заради теб, нали?

— Според мен този Уил Роби също е част от Програмата — може би шериф, получил задачата да я пази.

— Може би.

— Този отговор не ме задоволява.

— Вече ти казах, бяхме само приятели.

— Приятелите не рискуват живота си един за друг. А Джесика предложи себе си, за да бъдеш освободена. Питам се защо го прави?

— Защото е добър човек — небрежно отвърна Джули. — Но хора като теб трудно могат да разберат това.

— Арогантното ти поведение пред лицето на сериозни неприятности наистина заслужава учудване и възхищение.

— Аз съм сложна личност.

— Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за Джесика Рийл и този Уил Роби.

— Вече ти казах всичко за Джесика. А Уил Роби всъщност не го познавам. Снощи го срещнах за пръв път.

Дайкс изглеждаше така, сякаш не я слушаше.

— А случайно и ти да си в Програмата? — подхвърли той. — Там ли се запознахте?

— Защо мислиш така?

— Защото си направих труда да проуча и теб. Но резултатите също се оказаха оскъдни… Това ми създава известни проблеми.

— Не съм в Програмата — отвърна Джули. — Но не мисля, че хората, които я управляват, имат навик да събират двама свидетели на едно място, а още по-малко пък да им съобщават истинските им имена.

— Твърде си млада, за да си била в Програмата по времето на Сали.

— Джесика.

— За мен тя винаги ще си остане Сали Фонтейн.

— Както искаш — каза Джули.

— Баща й успя да се свърже с нея именно чрез Програмата. Не знам дали все още е в нея, или само са взели от там координатите й, за да й предадат съобщението му.

— Аз също не знам.

— Мисля, че лъжеш.

— Мисли каквото си искаш.

— Ще ти задам няколко въпроса. Ако не получа отговор, ще ти ги задам по-настоятелно. Това едва ли ще ти е приятно…

Дайкс плесна с ръце. Вратата веднага се отвори. Явно човекът на прага беше чакал да го повикат.