Дэвид Балдаччи - Мишената

— Не — поклати глава той. — Имах предвид хората, които са свързани с теб. Моля за малко повече детайли.

— Да споделя с теб информация, която няма как да получиш от другаде? — изгледа го тя. — Не, няма да стане.

— Ти си невероятна, бе. Не съм го очаквал.

— А какво си очаквал? Може би някоя смотана бъзла, която ще се напитка от страх само като те зърне? Не че мен не ме е страх. Отвлякохте ме, много сте, при това въоръжени. Тук съм изцяло във вашата власт. Освен това сте изпълнени с омраза, която ви замъглява разума. Трябва да съм идиотка, за да не се боя от такива хора. Това обаче не означава, че ще ви помогна, защото няма да го направя!

— Всъщност не искам да правиш нищо, госпожице Гети.

— Не съм впечатлена, че ми знаеш името. Всеки може да го научи.

— Познато ли ти е името Сали Фонтейн?

— Не.

— А името Джесика?

Джули не отговори.

— Мълчанието ти е повече от многозначително.

— Добре — въздъхна Джули. — Какъв е планът? Мен срещу нея? Няма как да стане.

— За твое добро би трябвало да се надяваш да стане.

— Това не зависи нито от мен, нито от теб. А всъщност не зависи и от нея.

— Значи признаваш, че познаваш Джесика?

— Нищо не признавам — тръсна шава тя. — Но ще ми позволиш ли един въпрос?

Изчака го да кимне и изстреля:

— Мислиш ли, че тази Сали Фонтейн всъщност е споменатата Джесика?

— Не мисля, а го знам със сигурност.

— Ти откъде я познаваш?

— Преди време тя беше сред най-верните ми последователи.

— Е, това вече са пълни глупости!

— Откъде знаеш? — вдигна вежди мъжът. — Или може би правиш безпочвена догадка?

Джули поклати шава, но не отговори.

— Не ми изглеждаш притеснена. Повечето хора, включително и възрастните, биха се стреснали от отвличане под дулото на оръжие.

— Не ми е за пръв път.

— Наистина ли? — скептично я изгледа той.

— Наистина. Последният, който ме отвлече, беше един войнствен саудитски принц, който за малко не ме уби.

— А защо не го е направил?

— Освободиха ме едни мои приятели.

— Това няма да се случи сега.

— Никога не казвай никога. Освен това ти нямаш намерение да ме освобождаваш.

— Защо?

— Не си криеш лицето — тоест мога да те идентифицирам. Следователно няма да ме освободиш.

— Ще видим — отвърна мъжът. — Или, както ти каза преди малко, никога не казвай никога…

— Защо ти е Сали Фонтейн?

— Обясних ти, тя беше сред най-верните ми последователи.

Джули презрително изсумтя.

Мъжът извади една снимка от джоба си.

— Може би ще познаеш приятелката си — показа й я той.

Беше снимка на момиче в тийнейджърска възраст, застанало до по-младата версия на този мъж, отново облечен в есесовска униформа. Един поглед й беше достатъчен, за да установи, че момичето е Джесика Рийл, както и нещо друго.

— Тя е бременна! — възкликна Джули.

— Да, с моето дете. Плодът на нашата любов, както казвах някога.

— Но тук тя е на моите години, а ти — на средна възраст. Да не би да си и педофил отгоре на всичко?

Ударът я изхвърли от стола и я запрати на пода от отъпкана глина. Миг по-късно хората зад гърба й я вдигнаха и отново я тръшнаха на стола. Униформеният насреща й разтриваше кокалчетата си.

— Прости ми този изблик на гняв. Но твоите думи ме засегнаха дълбоко.

Джули избърса окървавените си устни и се втренчи в него.

— Ние бяхме много влюбени — добави мъжът. — Въпреки голямата разлика във възрастта ни.

— Но вече не сте — отбеляза тя, срещна въпросителния му поглед и добави: — След като отвличаш мен, за да стигнеш до нея.

— Вярно е, че нещата се променят с времето — каза той. — Но моите чувства все още са живи.

— А детето?

— Още едно празно място в сърцето ми. Което много искам да запълня.

— Познаваш ли бащата на Сали?

— Ърл? О, да, приятели сме.

— Сигурно е така. Чрез него стигна до нея и до мен, нали?

— Ти наистина си много умна за възрастта си. Човек като теб би могъл да ми е много полезен.

Джули пропусна тези думи покрай ушите си.

— И сега какво? — изгледа го тя.

— Вече осъществихме контакт. Всеки момент очакваме отговор.

Разнесе се звънене. Джули се огледа, преди да разбере, че идва от джоба на мъжа.

Той измъкна телефона си и се взря в дисплея.

— Като говорим за вълка…

Слез тези думи стана и напусна малката стаичка.

— Как предпочиташ да те наричам — Сали или Джесика?

— Как си, Леон? — отвърна с въпрос Рийл. — Още ли се заключваш някъде, за да поиграеш с малката си свастика?