Дэвид Балдаччи - Мишената

— Тя вече е голяма. Родих я едва на седемнайсет.

— Не знаех.

— Няма го в досието ми. Но лекарката, която ме прегледа в Бърнър, веднага разбра.

— Как?

— По белега. Родих с цезарово сечение.

— Как обаче са разбрали ония диваци от бандата?

Рийл избърса очите си и каза тихо:

— Техният главатар е баща на детето ми.

Физиономията на Роби издаваше огромната му изненада. Тя забеляза това и едва чуто добави:

— Той ме изнасили, Роби. Не беше доброволно. Бях едва на шестнайсет. Износих детето и родих само три дни след като ФБР разби бандата. Те влязоха в затвора, аз — в Програмата.

— А бебето?

— Наложи се да я изоставя. Казаха ми, че това е задължително.

— Кой ти го каза?

— Онези, които имаха власт над мен, Роби. Бях на седемнайсет, бях в Програмата. За по-малко от година ме преместиха шест пъти. Накараха ме да свидетелствам срещу онези боклуци и аз го направих. — В гласа й се появи нотка на ожесточение: — При създалите се обстоятелства беше безумие да отглеждам дете, разбираш ли? Можех горе-долу да се грижа за себе си, но не и за пеленаче!

— Значи решението да я изоставиш беше твое?

— Вече ти казах — нямах избор!

— А ако имаше?

— Безсмислено е да го обсъждаме. Изоставих я и това е.

— Каза, че бащата е главатарят на неонацистката банда, който те е изнасилил.

— Да — кимна тя. — Леон Дайкс.

— Каза, че си е намерил добър адвокат и е успял да отърве тежка присъда.

— Да. Въпреки че аз знаех за убийствата на шестима души, поръчани лично от него.

— Но никога не е знаел къде се намираш…

— Докато сама не се набутах в проклетия затвор на Алабама. Вероятно са ни чакали там, а след това са ни проследили. И така са стигнали до Джули.

— Знаеш ли къде е дъщеря ти сега?

Рийл не отговори.

— Знаеш ли? — настоя Роби.

— Чувам те! Нима допускаш, че ще я забъркам в подобно нещо? Защо мислиш, че я търси Дайкс? За да й каже колко много я обича? Да й предложи пари и охолен живот?

— Не знам какво иска от нея, но със сигурност мога да кажа, че теб иска да те убие.

— Едва ли толкова, колкото аз него!

— Най-вероятно не знае с кого си има работа — отбеляза Роби.

— Какво искаш да кажеш?

— Научил е, че си била в Програмата, но не знае коя си сега. Ако знаеше, едва ли щеше да посмее да нанесе този удар.

Тя кимна, помълча малко, а после попита:

— С какво помага на Джули всичко това?

— Не знам — въздъхна Роби. — Защо не са опитали да пипнат теб, ако приемем, че наистина са ни проследили? Защо им е да отвличат Джули?

— Защото са знаели къде се намирам аз, но не и къде е дъщеря ми. А Дайкс е абсолютно наясно, че никога няма да разбере от мен.

— Джули е примамката. Или излагаш дъщеря си на опасност, или Джули умира.

Рийл скри лице в дланите си и избухна в плач. Цялото й тяло се разтърси. Роби мълчаливо я прегърна през раменете.

След известно време тя се успокои.

— Няма изход от това, Роби. Единствената възможност е да се предам, за да освободят Джули.

— А ако той откаже да я пусне?

— Не знам — затвори очи тя. — Не знам.

— Със сигурност ще ти предложат начин за контакт — каза той.

— Вече го направиха. В есемеса има един номер.

— На разпечатката няма цифри — възрази Роби.

— При кодирането не използвахме цифри, а ги замествахме с букви. Обратното би било твърде очебийно.

— А как разбираш кога са цифри и кога букви?

— Когато даден ред започва със СКН, тоест „следва кодиран номер“, следващите букви заместват цифри.

— Вероятно ще се окаже предплатен телефон, тоест непроследим.

— Не вероятно, а сигурно.

— Значи очакват да им се обадиш, така ли? Кога?

— Още сега — отвърна Рийл и извади собствения си джиесем.

— Какво ще им кажеш?

— Ще им предложа себе си срещу Джули.

— А ако не се съгласят? Което е по-вероятно.

— Какво друго мога да направя? Нямам представа къде се намира дъщеря ми в момента. Оттогава изтекоха повече от двайсет години. — Тя замълча за момент, после мрачно добави: — Дори не знам как изглежда…

— Но можеш да разпознаеш Леон Дайкс, нали?

— Никога няма да го забравя! — хладно отвърна тя. — Той е по-гаден дори от баща ми, ако подобно нещо изобщо е възможно. — Рийл докосна с пръсти облицовката на арматурното табло. — Какво ще правим, Роби? Трябва да си върнем Джули. Готова съм да жертвам живота си за нея.

— Знам — тихо отвърна той. — Аз също. Но може би няма да се наложи…

— Какво си намислил?

— Нещо. Дори не знам дали може да се нарече план.